naRiba.com

Макар че го бях чел, 2 пъти един път сам и един път със сина ми, го прочетох пак. Голям екшън си преживял Ванка! Дано никога да не ти случи пак нещо подобно.

И при мен е така всяко лято. Дори това лято беше най-зле, но вероятно заради психо-травма от миналото лято:
Гмуркахме си сина така както го правим всеки ден и в един момент аз реших да си закотвя буя. Отдалечил съм се от него около 200м. През това време сина ми стрелял в дупка и заклещил стрелата. Пробвал се доста пъти да я изкара но не можал. Отишъл до буя ми да ме извика да му помогна, но мен ме няма. Потърсил ме с поглед, но не ме открил. Супер притеснен излязъл на брега да каже на майка си че не ме вижда.
В това време аз поглеждам към буя му и чакам да видя плавници как се вдигат за гмуркане. Чакам и гледам, чакам и гледам - около 5 мин, няма движение. Страхът сграбчи и сви сърцето ми. Заплувах с всички сили към буя на сина ми като си държах главата отгоре за да гледам. Най-накрая пристигнах и първото което видях беше един огромен камък на дъното и под него се подаваше харпуна на сина ми и част от колана. Досещате си какво си помислих веднага, че е заклещен под камъка в опита си да вади някоя риба. Веднага изстрелях харпуна си, хвърлих го настрана и гмурнах. Благодаря на бог, под камъка бяха само харпуна и колана и в дъното се виждаше края на заклещената стрела. Да ама мен паниката вече ме беше обзела напълно. Следващата мисъл естествено беше, че течението го е измъкнало под камъка и го е понесло нанякъде.
Буквално се качих на буя му и взех да крещя името му гледайки навътре в морето.
В това време само на 200 метра от мен, на брега, сина ми и жена ми са ми викали и махали. Но аз не чувам, паника. В един момент случайно се обърнах .... и ги видях.
Излязох на брега, седнах с наведена глава и си погледнах ръцете. Тресяха се все ми е много студено. Такъв срив на нервната ми система не бях изживявал в живота си а съм преживял доста.

Това е случката, сега да се върна на последното лято и последствията от тази случка.
Почти всички дни от тази почивка съм гмуркал буквално залепен до сина ми за да мога да го гледам . Знаех че ще е така още преди да тръгнем и жена ми ме накара да си лея куршум, но не помогна. Първите дни гмуркахме на 200-300 метра един от друг, но моето не може да се нарече гмуркане, защото след всяко гмуркане бързах да излезна за да погледна към сина. Нямах апнея по-дълга от 1 минута. И накрая се предадох, казах си, няма да гмуркам, залепям се за него и това е. Добре че след няколко часа на него му омръзваше и моя момент идваше, още от първо гмуркане супер апнея и комфорт
Стигна се дотам, че на третия ден сина ми каза "тате днес аз няма влеза да можеш да погмуркаш малко" . Последния ден, гмуркахме на един склон който падаше почти отвесно в бездната. Тоест само той гмуркаше до 5-10м а аз го наблюдавах. В един момент си казах чакай само да погледна какво има в дълбокото, само реших да погледна. И видях този рофос който го има като история тук във форума. Буквално всичко стана за 5 мин, сина ми беше супер изненадан, защото той знаеше че съм до него а в един момент му се появявам със супер риба .

И на мен и на него нещата са ясни, приемам "на кой каквото му е писано", осъзнавам че ако стане нещо и съм на 300м няма как да му помогна, но явно подсъзанието ми не приема всичко това и започва ада.
Винаги съм съм бил горд че съм го запалил по този спорт, и той също, но определено няма нищо по-трудно и плашещо от това баща и син да гмуркат заедно в морето колкото и нелогично и неправдоподобно да звучи това. Есента бяхме заедно на 3 дневно гмуркане и двата дни сина ми гмурка сам на място далеч няколко километра от мен. Тогава си казах това "каквото му е писано" и може би осъзнавайки че вече наистина не мога да му помогна направих страхотни гмуркания. Но близо ли е до мен, тоест на видимо разстояние, не става. Ако правим асансьор ми е спокойно, но са ни различни възможностите и не го правим често.
Забелязвам подобно поведение и когато гмуркам с приятели, общо взето след всяко трето гмуркане като изляза им търся буйовете с поглед и ако не видя да се вдигат плавници около тях притеснението ме завладява за 1 секунда

Това е едно от моите неща в моя живот и исках да го споделя накратко, но се получи дълго . Явно имам нужда от психотерапевт а това сте вие, нали споделената болка боли по-малко


@justinian много ми хареса и твоята история, благодаря !

Благодаря за добрите думи момчета! Историята съм я писал преди 2-3 години, а от случката са минали вече близо 9год., но винаги когата се сещам за нея, странен спазъм усещам в стомаха си.
Юлияне, не знам дали си спомняш, но преди няколко години ти писах, че притисненията със сина ти тепърва започват и ще те тресат години напред. Сега докато четях и твоята история се разтреперих по същият начин, както ми се е случвало много пъти, когато съм гмуркал със сина ми и съм си изкарвал акъла. Явно със теб ни друса един и същи синдром.
Между другото от две години доста рядко вече гмуркаме заедно със сина ми и май сме с впечатлението, че така е по-добре. Дори спрях и по състезанията да ходя да го гледам. Не, че няма притеснения вече, но наистина така е по добре и не ни остава друго освен да кажем "Да пази Господ"!
Тони и твоята история е много поучителна и интересна.
Давайте момчета, разказвайте за нещата от живота, че дълга зимата , мамка му.

Когато бяхме деца, много отдавна и в едно друго време, в което най-голямата заплаха за едно хлапе на улицата беше да настъпи ръждив пирон или да падне от дърво, в топлите месеци оставахме до късно навън. В тъмното идваше време за най-любимото ни занимание - сядахме в кръг и започвахме да си разказваме "страшни случки". Там обаче беше въпрос на чест за разказвача историята да завърши колкото се може по-зловещо! Във вашите истории за сега преобладава щастливата развръзка. В истинския живот има по равно и от двете... ще следя темата с интерес.

Бат' Гойко написа:Когато бяхме деца, много отдавна и в едно друго време, в което най-голямата заплаха за едно хлапе на улицата беше да настъпи ръждив пирон или да падне от дърво, в топлите месеци оставахме до късно навън. В тъмното идваше време за най-любимото ни занимание - сядахме в кръг и започвахме да си разказваме "страшни случки". Там обаче беше въпрос на чест за разказвача историята да завърши колкото се може по-зловещо! Във вашите истории за сега преобладава щастливата развръзка. В истинския живот има по равно и от двете... ще следя темата с интерес.

Върна ме много години назад в детството, когато небето беше сапфирено синьо, морето изумрудено зелено, птиците по гласовити, а пеперудите по пъстри и многоцветни от сега, защото имахме цялото време на света да се наслаждаваме на тези неща без да ги осмисляме, без да ги анализираме, приемахме ги като даденост и бяхме щастливи. Сега животът ни е притиснал, пресовал, изцедил и затова гледаме все по малко цветно, а повече в черно--бели краски които повече клонят в сиво, в сивото ни ежедневие. Добре, че е морето и гмуркането, за да можем от време на време да се откъснем от този черно-бял филм, в който ни вкара живота. Понеже и аз съм дете на 60-те години, с умиление си спомням за игрите и преживяванията от това време. Спомням си хвърчилата които правехме от чамови летвички и вестници, игрите на патрони, на стотинки, билички, чилик, бъз, дадаир, мижинка, оракул и десетки още игри, каращи ни да забравяме за дълги часове, че имаме дом и семейства. Тогава в цялата ни махала, имаше всичко на всичко две леки коли -- един "Москвич" и един "Вартбург". Помня и първият черно-бял телевизор "Опера", който се появи в квартала. Гордите му собственици го изкарваха вечер на двора и се събирахме на оградата по 40-50 хлапета и гледахме със затаен дъх и широко ококорени очи, магията наречена телевизия. Помня вечерите когато на улицата палехме огньове, печахме филийки хляб и беше много-много вкусно. Вперили очи в тайнствените пламъци на огъня, до късно през ноща се разказваха истории за кръвопийци, вещици, убийци и злодеи, въображението ни рисуваше страховити картини и сковани от страх едва се прибирахме в тъмното по домовете си. По цял ден ловяхме с мрежи калдарини (кадънчета) и след това продавахме птичките по 5 стотинки за бройка. Излизахме сутрин и се прибирахме късно вечер. Бяхме деца на улицата, там научавахме всичко за света. Културните ни мероприятия се свеждаха до там да ходим на кино (в повечето случаи се промъквахме без билет). Въпреки, че 90% от филмите бяха съветски, все пак постепенно тук-там се прокарваше някой френски, италиански, английски филм, а ние сричахме субтитрите и къде разбрали къде не разбрали, с часове обсъждахме филмите и героите в тях.
Спомените ми са много, но ако продължа се страхувам, че ще досадя на по младите колеги, а от собствен опит (от моите деца) знам, че те не обичат да слушат какво е било, преди.
И така неусетно премина детството ни, хормоните ни се разбушуваха и попаднахме в едно друго, лудо състояние, наречено пубертет. Започнахме да гледаме с други очи на момичетата. Няма да забравя смесената ни компания с която се събирахме на пейките в морската градина и покрай китарите и песните се случваше и това, неволни и не съвсем, докосвания, погледи изпълнени с копнеж по онова тайнство, покрито от блузка и поличка, първата истинска целувка, усещането да почувстваш нечий форми, притиснати до болка от страстта. Ама това е друга тема и ще я обсъждаме в друг момент.
Някъде дълбоко в нас живее по едно дете, задрямало, но не заспало и е готово във всеки един миг да скочи и да заиграе на отдавна минали игри.

Много покъртителни истории от vatus56 и от spear,но всичко е добре когато свършва радостно.За мен и за всички с малки деца и сигурно бъдещи гмурци тези случки са доста поучителни.

Спомените ми са много, но ако продължа се страхувам, че ще досадя на по младите колеги, а от собствен опит (от моите деца) знам, че те не обичат да слушат какво е било, преди.
Странно аз съм от тези "млади колеги" (2-3 години по малък съм от Кико) но когато слушам подобни истории какво е било едно време когато баща ми е бил на моите години и е правил същите неща като тези които ти описваш ми е уникално приятно представям си нещата толкова реално че на моменти имам чувството че аз самия съм ги преживял тези неща ,мечтая си да можеше вместо да съм се родил 1991г. да съм бил роден по това време за което разказваш.Когато кажа за тази моя "мечта" на повечето ми връстници ме гледат с недоумение едва ли не сам се побаркал и как може да предпочитам да живея във време в което е нямало компютър,телевизор,mp3 и тн.Едни от любимите ми филми са "С деца на море", "Васко Дагама от село Рубча" и др подобни толкова са ми интересни тези филми че докато ги гледам постоянно поглеждам колко време още остава от филма и ми се иска никога да не свърши понеже докато го гледам се пренасям сякаш в друго време.А като кажа на някои прятел да седне да гледа някои от тези филми общо взето получавам отговор от рода " Ъ кв'о да му гледам,нито има специално ефекти нито добро качество нито нищо....".Имам чувството че съм вълк единак понеже немога да намеря приятели които да оценяват същите неща които описвам.
Страшно ви завиждам за пълноценното детство което сте имали по "онова" време !
П.С не ме разбираите погрешно принципно сам си савременно момче смисал такав ходя си по дискотеки,кафета и същите неща които са типични за днещната младеж забавлявам се наравно с тях но се чувствам на моменти сякаш не сам си на точното място

Сашко,бъди сигурен, че има момчета и момичета които имат сходно светоусещане като твоето, но просто не си ги срещнал. Много приятели не ти са необходими, може да са един, двама, ама верни, както се казва и да можеш да разчиташ на тях във всеки един момент и да ти е наистина готино когато си в компанията им. няма начин да не намериш сродни души,оглеждай се и неминуемо ще ги срещнеш.
Дори и на една и съща възраст хората са различни. Ще ти дам пример с моите деца. Синът ми и дъщеря ми имат разлика във възрастта само една година, но са коренно различни въпреки че са расли по едно и също време, в еднакви услаовия и са възпитавани по един и същи начин. Например дъщеря ми много обича хард и мелъди рок и истински се кефи на парчета от мойта младост, докато синът ми си слуша електронна и хаос музика. Това е елементарен пример, но е показателен, колко различни по душевност и емоционална нагласа могат да бъдат двама човека.
Така, че продължавай да търсиш сродна душа с сходни интереси и няма начин да не я намериш.

Еи бат Ванко върна ме в първи клас човече, за тия неща които говориш ги минах и аз, даже повече от 90 процента от тях,само че като станах 7-8 клас понеже родителите ми не разполагаха с кои знае какви средства ходих да работя на борсата в Булгарплод. Разтоварвахме камиони с дини,лук, картофи и т.н. Крадяхме дини от камионите , продавахме ги и вечерта всички ходехме на Лятно кино Тракия да гледаме филми. Обикновено след филма имаше жестоки махленски сбивания и подобни пубертетски истории. А може би и заради тези сбивания ходехме, не знам. Подобно на теб и аз израснах на улицата , а квартала ми започва в края на циганската махала. Ама ще ми се отвори приказката някои ден и не знам колко трябва да напиша. Може би някои ден ще ви напиша и нещо свързано с работата ми. Аиде до после.

Момчета, по-смело бре! Темата на Vatus не е литературен конкурс. По-скоро тя е лагерният огън, около който ние-ловците, споделяме опита си.

FiSheRMaN_ написа:Спомените ми са много, но ако продължа се страхувам, че ще досадя на по младите колеги, а от собствен опит (от моите деца) знам, че те не обичат да слушат какво е било, преди.
Странно аз съм от тези "млади колеги" (2-3 години по малък съм от Кико) но когато слушам подобни истории какво е било едно време когато баща ми е бил на моите години и е правил същите неща като тези които ти описваш ми е уникално приятно представям си нещата толкова реално че на моменти имам чувството че аз самия съм ги преживял тези неща ,мечтая си да можеше вместо да съм се родил 1991г. да съм бил роден по това време за което разказваш.Когато кажа за тази моя "мечта" на повечето ми връстници ме гледат с недоумение едва ли не сам се побаркал и как може да предпочитам да живея във време в което е нямало компютър,телевизор,mp3 и тн.Едни от любимите ми филми са "С деца на море", "Васко Дагама от село Рубча" и др подобни толкова са ми интересни тези филми че докато ги гледам постоянно поглеждам колко време още остава от филма и ми се иска никога да не свърши понеже докато го гледам се пренасям сякаш в друго време.А като кажа на някои прятел да седне да гледа някои от тези филми общо взето получавам отговор от рода " Ъ кв'о да му гледам,нито има специално ефекти нито добро качество нито нищо....".Имам чувството че съм вълк единак понеже немога да намеря приятели които да оценяват същите неща които описвам.
Страшно ви завиждам за пълноценното детство което сте имали по "онова" време !
П.С не ме разбираите погрешно принципно сам си савременно момче смисал такав ходя си по дискотеки,кафета и същите неща които са типични за днещната младеж забавлявам се наравно с тях но се чувствам на моменти сякаш не сам си на точното място

Колега прочетох поста ти,до някъде споделям същия поглед на нещата от живота като твоя,но все пак аз съм малко по голям от теб,искреното ми мнение е малко писимистично но мисля ,че е реалистично.Наистина младежите от твоето поколение,с такава ценностна система,интереси и т.н, са голяма рядкост,което лично мен много ме натъжава.Моето детство успя да хване някои от нещата ,за които разправят по възрастните колеги от форума,и просто не може да се сравни с това на повечето от днешните деца.Пише ми се още,но може би някой друг път.

Ватуса каза нещо много важно , макар ,че друго имаше в предвид...за цветовете ...едно време и сега...професионално , от дълги години съм придобил способност да различавам и най-малките нюанси в разликите на всеки цвят...стигнал съм до там , че забелязвам разлики , за които обикновените хора дори и не подозират ...човешкото око много лесно привиква към различните видове светлина и вижда бялото - като еднакво бяло и сутрин и по обед и вечер ...вижда го еднакво и на дневна и на изкуствена светлина - било тя неонова или топла ... а то не е едно и също и не е бяло ...аз виждам различно ...имам си един вграден " Уайт Баланс " ( екстра на дигиталните и преди на видео-камерите )...защо ви пиша всичко това ...да оставим настрана емоциите на нашето детство...да оставим настрана факта , че като малък - чернобелия телевизор го виждах дори цветен - въображението ми бе невероятно силно ( дори като ме питаха нашите казвах , кой от водещите по новините какъв цвят дрехи носи )...да оставим настрана старите чернобели и избелелите цветни снимки ...да оставим настрана и бледите цветни киноленти и диапозитиви - те също не помнят цветовете от едно време ( поради дифузията в трите цветни слоя )...аз смело твърдя , че едно време света наистина беше по наситено цветен...твърдя го съвършено професионално - едно време цветовете бяха едни - сега са други ...но едно време и атмосферата беша различна ...сега в ерата на цифровите технологии , предполагам , че по точно ще може да се установи как в течение на годините се променят обективните цветове...не ми е мъчно по никакъв начин за детството - шибан социализъм и шибани простотии , чавдарчета , пионерчета и доносничета ...тогава често с един приятел влизахме често навътре с плуване в морето , толкова навътре колкото да не се чува как крещим и псуваме лайняните обстоятелства на нашето време тогава...мъчно ми е само за тогавашните цветове...тогавашното море....

Sun Apr 22 2007, 02:51PM Докладвай Редактирай Цитирай

Регистриран потребител #674
Регистриран на: Tue Jan 03 2006, 04:12PM
Съобщения: 915
Не съм съвсем сигурен, дали точно тук е мястото, за това, което искам да споделя с вас, но след като го има този форум, ще се възползвам от възможността да изразя чувствата които ме вълнуват и вярвам, че ще намеря разбиране в лицето на повечето от вас.
Имам приятел, казва се Константин Пандаров. И той както всички нас, е лудо влюбен в морето. С него сме съоченици и гмуркаме заедно, вече повече от 30 години. Връщам се назад във времето и си спомням с какъв мерак, си направихме първите „хавайски копия” и как премръзнали до посиняване, но горди, влачехме по една огромна връзка попчета и събирахме очите на плажуващите. Помня и първият руски ластичен харпун, който гаджето му донсе от СССР и след като му сменихме ластиците и стрелата, се превърна що годе в свястно оръжие. С това харпунче, с него влизахме на смени да ловуваме и след като ударихме първите си платерини, мислехме, че сме покорили света. Помня и времето, когато неопрените за нас бяха все още „мираж” и как обличахме по две вълнени фланели, нахлузвахме по един зимен дамски клин и стояхме в морето по няколко часа, мислейки си, че ни е по топло, а в действителност бяхме на ръба на хипотермията. Всяко лято наемахме за по 20 дена, една къща, в едно село, намиращо се на няколко километра от морето и там прекарвахме незабравими вечери. Неизменното меню беше от морски дарове – миди, скариди, раци, рапани, а и без риба не сме оставали. Така покрай огъня и барбекюто, сме разнищвали най различни житейски теми, до късно посред нощ. Лягали сме да спим, с щастливото усещане, че утрешния ден отново ще сме на морето и ще правим това което най много обичаме. Незабравими спомени, години на ред.
И изведнъж, цялата тази многогодишна идилия и романтика, беше зловещо прекъсната, от връхлетяла изневиделица, страшна болест – РАК. Преди 5 години, откриха карценом на дебелото черво на моя приятел и от тогава животът за него и близките му, се превърна в кошмар. Не искам да изпадам в подробности и затова на кратко ще разкажа, как се разви историята на болестта. За щастие \ ако може така да се нарече \, се оказа, че разсейки няма и го оперираха, като изрязаха една голяма част от червото. След няколко седмици обаче, той вдигна висока температура и се разбра, че някакъв шев \ вътрешно \, е изпуснал, следва инфекция, перетонит и отново, операция. Този път се наложило да изкарат червото от вън \ анус претер \. Това продължи около година, химиотерапии, лечение и пр. След това отиде на трета операция, за да приберат червото. След още една година, се оказа, че коремната стена е станала много слаба, появиха се множество хернии и отново операция. Имплантираха му специално платно от към вътрешната част на корема. Искам да ви кажа, колкото и нелепо да звучи, че през тези 3 години и 4 операции, моят приятел си е мислил и мечтал, кога ще се оправи, за да може да гмурка и да ходи за риба. Най после това време дойде и от 2 години ние отново риболуваме заедно. За това лято отново правехме планове за риболов, стягахме такъмите цяла зима......и изведнъж, само преди 10 дена, се оказа, че РАКЪТ, отново се е върнал.......
Вчера 21. 04. 2007 год., отново го оперираха. Докторите казват, че разсейки няма. Дано да не грешат. Нека този човек, който толкова много обича морето, му се радва още дълги години, пожелавам му го. Нека до година отново се гмуркаме заедно, пожелавам си го!

Както се вижда горе поместеното е с дата 22 април 2007 год
Към днешна дата, приятелят ми е жив и здрав и макар претърпял още две операции, продължава успешно да гмурка и да бие риба. Миналото лято на Равда се запознахме с Лъчо и Миро и те са свидетели колко Косьо е пристрастен към морето и подв. риболов.
Да сме живи и здрави да гмуркаме още дълги години!

Мда... както казва един мой приятел лекар: "Животът е заболяване, което се предава по полов път и независимо от симптоматиката и развитието, с неизбежен летален изход."

Да сме живи и здрави да гмуркаме още дълги години!

Пожелавам ви го от сърце

Еиииий Бат Гойко , ти ли си ве Гринго , дърто куче.....пак ли аз разбрах последен ...честно казано подозирах някъде дълбоко в подсъзнанието си ...Добре Дошъл ! ...ох как съм се затъжил да пиша поезия ...айде отваряй темата за стихове