Ах тези взривове......
Публикувано на: Вто Юли 08, 2008 7:58 pm
Провали ми се запланувания излет на Чепинци поради гърмежите и загадката с десетките неуловими сомове остана неразгадана. 
Но сърце рибарско нетрае и съботното утро ме заварва дълбоко в планината, далеч от гърмежи, коли, хора и всякакви такива развалящи спокойствието и душевната нирвана дразнители.
А развиделяването в планината е такова:
тихо, влажно и супер спокойно. В този момент вече не съжалявах за митичните сомове.
Малко по късно пред мен се показа и реката. Малка, бистра, провираща се като змия между ридовете и криеща съкровища в прозрачните си води
Не бързам да вадя въдицата опт калъфа. Присядам на брега и с тихо обожание слушам ромона на водите.
От унеса ме изважда топуркането на неиндифицирано животно, което подплашено от присъствието ми с ядно топуркане и плясъци се отдалечава през папурите. По пухтенето и тропота решавам че това е някой самотен стар ( защо ли стар???) глиган , чиито владения съм нарушил.
Решавам че е крайно време да се заема с целта на пътешествието - риболова.
Разгъвам въдицата и дълго се ровя в кутията с примамки, неможейки да реша на коя да заложа. Все пак спомена от предишния ми риболов се налага и слагам любимия с МЕПС ХД1. Провирам се през шубраците и внимателно и отдалеч замятам на по-дълбоките места и перспективните подмоли покраи отсрещния бряг.
Скоро виждам стрелкащата се след блесната сянка и една прекрасна планинска принцеса се озовава на брега след няколко божествени пируета в плитката вода.
Внимателно я откачам и я полагам върху мокрия кеп за фотосесия
след което естественно и се случи това.
За жялост явно много бързаше и измивайки ми очите се шмугва във водата миг преди фотоапарата да запечата тръгването й.
Решавам да сменя примамката.
Слагам воблер , имитация на пъстърва, собствена изработка и продължавам нагоре по течението.
Скоро , в дулбок бързей усещам леко почукване. Не можа да се закачи, но и явно не усети измамата. Замятам пак там и водя воблера с леки придръпвания. Течението върши своята работа и отчетливо усещам играта на примамката под напора на водните струи. Пак леко причукване и в следващия момент пръта се свива. Рибата държи в течението , но и аз не бързам да я вадя. Искам изцяло да се насласдя на този миг на сливане. Всичко е едно : Аз , огънатата въдица в ръката ми и напиращата в дълбокото риба.
В крайна сметка скоро се умаря и леко я придърпвам. До брега пак се опитва да бушува , но вече е твърде уморена и бързо се предава.
Заслужена фотосесия и тя също заминава обратно във водата.
Уморен от преживяните емоции присядам да почина край водата и позвам времето да направя няколко снимки на събудилата се вече река:
След заслужената почивка сменам примамката и продължавам своя поход.
Но слънцето вече се е издигнало и лъчите му пробиват през надвисналите клони, правейки игриви зайчета по водната повърхност. Това за жалост се отрази зле на кълването. Рибите се покриха по сенките и не искаха да налитат на примамките. Смених доста блесни и воблери в опити да улуча подходящата примамка, но напразно. Накрая , отчаян, слагам и вездесъщия МЕПС ХД1. ЗА жалост положението с него е идентично, явно с напредването на деня рибите станаха по предпазливи не рискуваха да се спускат след порещите водата примамки.
Докато се провирах нещо черно встрани от пътеката привлече вниманието ми. Оказа се нож в кожена кания. Стабилен, кован, стар нож с кокалена дръжка. Оглеждам се пак и погледа ми е привлечен от търкаляща се на земята кутиика от стръв.
Ядосан от немарливоста на миналия пред мен я вдигам за да я прибера и изхвърля по-късно. За мое учудване обаче тя се оказа пълна с жизнерадостно мърдащи бели червей. Явно немарливеца я е изхвърлил тук предния ден, приключвайки риболова.
Идеята бързо се прокрадва в главата ми. Щом неще на спининг нека я пробвам на стръв. Заравям се в бездънните с джобове и скоро намирам това което ми трябва: плувка, кука и няколко сачми. Набързо преправям и с котешка походка, превид надве се приближавам към водата. подавам в течението и отпускам надолу. Едва изминала няколко метра плувкатъа елегантно се гмурка и засичам. Приятната тежест отсреща ме изпълва с блаженство. Оказва се обаче маломерно кленче, риба рядка в тази река.
Снимам го и го пускам пак във водата:
Минавам в по-горния вир и отново замятам. Рибата не чака втора покана и се отзовава бързо. Този път вече е пъстърва. Малка, стройна красавица, която потреперва в ръката ми:
Снимка и обратно:
Следващата риба е още по-малка:
Това ме кара да се замисля и след кратко ровене из добовете успявам да открия по-голяма кука и премонтирам. Сега вече на малчуганите ще им е по-трудно да налапат стръвта ми.
Логично следващото кълване е след доста време. Все пак големите пъстърви не са във всеки вир , а и са доста по мнителни и предпазливи.
Все пак дочаках и този миг. плувката бе преминала бавно и спокойно през почти целия вир и тъкмо се канех да обера, когато заби. Рязко и мощно, типично за голяма риба. Веднага след засечката скочи над водата, сякаш за да ми покаже с какъв противник си имам работа . Не можа да ме уплаши
Опита се да се спусне надолу по течението , но затегнах аванса и я спрях. Разходих я из целия вир преди да я гребна с кепа. Борбата си заслужаваше всеки миг. В обръча лежеше прекрасна женска балканка. малко останаха вече рибите като тази в Реката, много тормоз видяха през последните години. Набързо я снимах и веднага и подарих живота:
Зареден с положителни емоции продължих. Настроението ми не можа да помрачи даже и изсипалия се ненадейно проливен дъжд. Наметнах наметалото и продължих с риболова.
На рибите дъжда явно им хареса , защото кълванетата зачестиха. За жалост не снимах всички риби, поради леещите се от небето струй, на които подозирах че новата ми дигиталка няма да се опре и много бързо ще се повреди , но все пак щракнах няколко снимки:
А ето я тук и последната, уловена след спирането на дъжда:
Скоро след това , при замятането улучих едно дърво на отсрещния бряг и единствената ми плувка остана в плен на клоните
Но нищо. И без това деня вече преваляше и умореното слънце бързаше да се скрие зад надвисналите чуки. Аз бях взел това за което бях дошъл в планината, бях гребал с пълни шепи от очарованието на пустошта, бях се наплискал доволно с прозрачните планински води, бях заредил биологичния си акумулатор за още една седмица пред компютъра, в офиса и претъпкания град.
Само как ли ще издържа до другата събота....
Но сърце рибарско нетрае и съботното утро ме заварва дълбоко в планината, далеч от гърмежи, коли, хора и всякакви такива развалящи спокойствието и душевната нирвана дразнители.
А развиделяването в планината е такова:
тихо, влажно и супер спокойно. В този момент вече не съжалявах за митичните сомове.
Малко по късно пред мен се показа и реката. Малка, бистра, провираща се като змия между ридовете и криеща съкровища в прозрачните си води
Не бързам да вадя въдицата опт калъфа. Присядам на брега и с тихо обожание слушам ромона на водите.
От унеса ме изважда топуркането на неиндифицирано животно, което подплашено от присъствието ми с ядно топуркане и плясъци се отдалечава през папурите. По пухтенето и тропота решавам че това е някой самотен стар ( защо ли стар???) глиган , чиито владения съм нарушил.
Решавам че е крайно време да се заема с целта на пътешествието - риболова.
Разгъвам въдицата и дълго се ровя в кутията с примамки, неможейки да реша на коя да заложа. Все пак спомена от предишния ми риболов се налага и слагам любимия с МЕПС ХД1. Провирам се през шубраците и внимателно и отдалеч замятам на по-дълбоките места и перспективните подмоли покраи отсрещния бряг.
Скоро виждам стрелкащата се след блесната сянка и една прекрасна планинска принцеса се озовава на брега след няколко божествени пируета в плитката вода.
Внимателно я откачам и я полагам върху мокрия кеп за фотосесия
след което естественно и се случи това.
За жялост явно много бързаше и измивайки ми очите се шмугва във водата миг преди фотоапарата да запечата тръгването й.
Решавам да сменя примамката.
Слагам воблер , имитация на пъстърва, собствена изработка и продължавам нагоре по течението.
Скоро , в дулбок бързей усещам леко почукване. Не можа да се закачи, но и явно не усети измамата. Замятам пак там и водя воблера с леки придръпвания. Течението върши своята работа и отчетливо усещам играта на примамката под напора на водните струи. Пак леко причукване и в следващия момент пръта се свива. Рибата държи в течението , но и аз не бързам да я вадя. Искам изцяло да се насласдя на този миг на сливане. Всичко е едно : Аз , огънатата въдица в ръката ми и напиращата в дълбокото риба.
В крайна сметка скоро се умаря и леко я придърпвам. До брега пак се опитва да бушува , но вече е твърде уморена и бързо се предава.
Заслужена фотосесия и тя също заминава обратно във водата.
Уморен от преживяните емоции присядам да почина край водата и позвам времето да направя няколко снимки на събудилата се вече река:
След заслужената почивка сменам примамката и продължавам своя поход.
Но слънцето вече се е издигнало и лъчите му пробиват през надвисналите клони, правейки игриви зайчета по водната повърхност. Това за жалост се отрази зле на кълването. Рибите се покриха по сенките и не искаха да налитат на примамките. Смених доста блесни и воблери в опити да улуча подходящата примамка, но напразно. Накрая , отчаян, слагам и вездесъщия МЕПС ХД1. ЗА жалост положението с него е идентично, явно с напредването на деня рибите станаха по предпазливи не рискуваха да се спускат след порещите водата примамки.
Докато се провирах нещо черно встрани от пътеката привлече вниманието ми. Оказа се нож в кожена кания. Стабилен, кован, стар нож с кокалена дръжка. Оглеждам се пак и погледа ми е привлечен от търкаляща се на земята кутиика от стръв.
Ядосан от немарливоста на миналия пред мен я вдигам за да я прибера и изхвърля по-късно. За мое учудване обаче тя се оказа пълна с жизнерадостно мърдащи бели червей. Явно немарливеца я е изхвърлил тук предния ден, приключвайки риболова.
Идеята бързо се прокрадва в главата ми. Щом неще на спининг нека я пробвам на стръв. Заравям се в бездънните с джобове и скоро намирам това което ми трябва: плувка, кука и няколко сачми. Набързо преправям и с котешка походка, превид надве се приближавам към водата. подавам в течението и отпускам надолу. Едва изминала няколко метра плувкатъа елегантно се гмурка и засичам. Приятната тежест отсреща ме изпълва с блаженство. Оказва се обаче маломерно кленче, риба рядка в тази река.
Снимам го и го пускам пак във водата:
Минавам в по-горния вир и отново замятам. Рибата не чака втора покана и се отзовава бързо. Този път вече е пъстърва. Малка, стройна красавица, която потреперва в ръката ми:
Снимка и обратно:
Следващата риба е още по-малка:
Това ме кара да се замисля и след кратко ровене из добовете успявам да открия по-голяма кука и премонтирам. Сега вече на малчуганите ще им е по-трудно да налапат стръвта ми.
Логично следващото кълване е след доста време. Все пак големите пъстърви не са във всеки вир , а и са доста по мнителни и предпазливи.
Все пак дочаках и този миг. плувката бе преминала бавно и спокойно през почти целия вир и тъкмо се канех да обера, когато заби. Рязко и мощно, типично за голяма риба. Веднага след засечката скочи над водата, сякаш за да ми покаже с какъв противник си имам работа . Не можа да ме уплаши
Опита се да се спусне надолу по течението , но затегнах аванса и я спрях. Разходих я из целия вир преди да я гребна с кепа. Борбата си заслужаваше всеки миг. В обръча лежеше прекрасна женска балканка. малко останаха вече рибите като тази в Реката, много тормоз видяха през последните години. Набързо я снимах и веднага и подарих живота:
Зареден с положителни емоции продължих. Настроението ми не можа да помрачи даже и изсипалия се ненадейно проливен дъжд. Наметнах наметалото и продължих с риболова.
На рибите дъжда явно им хареса , защото кълванетата зачестиха. За жалост не снимах всички риби, поради леещите се от небето струй, на които подозирах че новата ми дигиталка няма да се опре и много бързо ще се повреди , но все пак щракнах няколко снимки:
А ето я тук и последната, уловена след спирането на дъжда:
Скоро след това , при замятането улучих едно дърво на отсрещния бряг и единствената ми плувка остана в плен на клоните
Но нищо. И без това деня вече преваляше и умореното слънце бързаше да се скрие зад надвисналите чуки. Аз бях взел това за което бях дошъл в планината, бях гребал с пълни шепи от очарованието на пустошта, бях се наплискал доволно с прозрачните планински води, бях заредил биологичния си акумулатор за още една седмица пред компютъра, в офиса и претъпкания град.
Само как ли ще издържа до другата събота....
!
Много са красиви
дръгия път по-големи