Цветята отНамръщената планина
Публикувано на: Сря Юли 15, 2009 11:27 pm
Отново е неделя. Чакан и бленуван цяла седмица ден. Свещеният ден за моето единение с Планината. Прекарвам съботата в трескава подготовка. Няколко пъти преправям такъма, броя блесните и воблерите в кутиите, мислено съставям тактики, къде на каква примамка ще заметна, откъде ще я преведа. В мечтите си вече виждам атакуващите риби, наслаждавам се на зрелищните им атаки, когато сред пръски чиста, прозрачна планинска вода, торпедовидното тяло на огромна пъстърва се мята във въздуха в отчаян опит да се спаси... Ех мечти...
Сънят ми е неспокоен. Сигурно съм сънувал пак онези планински красавици , които са заели специално място в сърцето ми. Незнам...
Рано, по тъмно още, съм на крак. нетърпеливо грабвам багажа и се изстрелвам в тъмнината. На близката бензиностанция ме гледат спокойно, правейки ми кафе. Вече са свикнали с "оня лудия" с въдиците, притесняващ ги по нощите и странно контрастиращ с обичайната клиентела по това време, полузаспали таксиджии и пубери , правещи отчаян , последен опит да забият мадамата , която им се е дърпала цяла вечер в дискотеката... Ама май и аз бях като тях преди време... Пак се размечтах...
Скоро вече съм в планината. Хладния въздух ме обгръща, карайки ме да се загърна зиморничаво с якето, като същевременно го вдишвам дълго и ненаситно, с пълни гърди, не можейки да му се наситя. Колко е различен от този в големия град. От изток небето вече изсветлява и е време да поема дългия преход през планинските дерби.
Изчаквам да се развидели още малко и скоро пред мен се открива картината на забулената в дебели, сиви облаци планина:
Колко неприветлива изглежда.
Въздъхвам и поемам по стръмната пътека към върха:
отвъд който ме чакат бленуваните риби.
Бавно си проправям път през гъстите облаци, мислейки си за Доньо Донев и неговите глупаци искащи да полегнат върху памучните облаци. Май и аз съм в подобно състояние в момента.
Скоро успявам да прехвърля върха и пред очите ми се представя цялата прелест на Планината:
Няма друго такова зелено!
Нетърпеливо се устремявам към реката. Сега поне пътя ми е надолу. Не ми се мисли за връщането обаче
Пътят ми е осеян с прекрасни планински цветя и въпреки нетърпението за риболов не мога да не спра и да ги наснимам:
Унесен почти забравям истинската цел на прехода си, когато рязък шум от чупещи се клони ме сепва. Май е моя стар познайник
Скоро попадам и на следите му:
За миг ми се приисква да е зима, планината да е спотаена под дебел, девствен сняг и това в ръцете ми да не е въдица.
Но има време до откриването на сезона. Сега е време за други предизвикателства.
Нетърпеливо, но внимателно, пристъпвам до брега и подавам блесната в дълбок, тих вир, където укротената след безумния си бяг през бързейте, между камъните, река е почти неподвижна. Плясъкът на блесната раздира заспалата повърхност, образуваики равни концентични вълнички, в които се зазяпвам. В следващия момент обаче оная сянка от съня ми се изстрелва и аз някак си по навик засичам. Върха на пръчката се сгъва уплашено. Стреснат от внезапната поява съм и аз но бързо се взимам в ръце и скоро контролирам ситуацията. След няколко зрелищни скока, успявам да укротя рибата и подкарвайки я внимателно към себе си да я вкарам в кепа.
Прекрасно ново цвете за колекцията ми от снимки:
Внимателно я отчачам от тройката и след кратка фотосесия внимателно я пускам обратно в дълбоките води.
Местя се в другия край на вира и замятам отново. Повеждам блесната и почти веднага плътен удар разтуптява сърцето ми. Този път вече съм в кондиция и контролирам нещата отначалото, тъй че скоро една близначка на първото цвете е в ръцете ми:
След задължителнит снимки тя също намира пътя към свободата:
Май е време да продължа нататък.
Скоро стигам до дебел, мазен бързей. Подавам блесната нагоре по течението и навивайки бързо, за да изпреваря препускащите води ,я водя към мен. Леко причукване ми подсказва, че на дъното се крие поредното предизвикателство. Слагам миниатюрен, самоделен воблер и подавам на същото място. Ударът е пак там където бе първото причукване. Малкия ми боец е безпощаден и здраво се впива в устата на рибата. Скоро още една близначка на първите две позира:
Тази обаче много бързаше и не изчака за прощална снимка:
Продължавам нагоре по течението и скоро улавям още една, макар и по-малка риба:
Айде да расте:
Малко по малко времето напредва , а с него и умората. Старата ми травма в рамото , провокирана от намръщеното, влажно време се обади и всяко замятане изписваше болезнени гримаси на лицето ми.
Май е време за по-спокоен риболов. Набързо премонтирам и слагам плувка. Кутииката бял червей е в джоба ми.
Така замятанията са по-малко и ще мога да се насладя на риболова.
Заставам до голям вир и замятам в началото му. Плувката спокойно се носи по повърхността, а аз с въздишка посядам за почивка. Леко помръдване на плувката обаче ме кара да хвана пръта. В следващия момент тя потъна. Засечка и сносен клен излезе да се запознаем:
Набързо го релиизнах:
и продължих.
В следващия вир ме изненадва един дребосък:
После още един:
Май така няма да стане. Премонтирам отново и слагам любимото си XD1 на Мепс. Скоро блесната отново се доказа и поредната красавица позираше за снимка:
Продължавам нагоре. Замятам в дълбок вир и закачам нещо. След доста напъване успявам да извлека закачката. Парашут. И това ли райско кътче не пощадено. В него има и още жив кефал:
Внимателно го освобождавам от мрежата и пускам във водата. Съмнява ме да оцелее, но все пак му давам шанс:
Тази случка скапа настроението ми. Замислено крача и се мисля какви животни сме всъщност хората.
Стигам до останките на стар мост. Подавам блесната покрай полуразрушените колони и след малко ме изненадва прекрасна синьо-виолетова красавица:
Срещата с невероятнмата риба отново изпълни сърцето ми с радостни мисли и продължавам своя път.
Още няколко рибки не издържаха на предизвикателството на примамките ми и излизат да се запознаем.
Денят вече преваля и решавам че е време да потърся и големите риби. Слагам самоделен воблер и започвам да прочесвам перспективните места.
Стигам до дълбок бързей със скала в единия край. Подавам примамката плътно до скалата и почти веднага следва удар. С лекота извличам средна пъстърва. Не е това което търся тъй че я релийзвам веднага.
Подавам отново на същото място и отново веднага удар. Този път рибата е едра и напъва надолу по течението, където полето ми за действие е ограничено от паднало във водата дърво. Успявам да я овладея и полека я придърпвам. Прекарвам я над натопения кеп и я гребвам. Е, това вече е нещо. Най-едрата за деня:
За съжаление и тази не изчака прощалната снимка:
След тази риба решавам че ми стига и бавно прибирам въдицата. Присядам на брега любувайки се на препускащите води и надвесените над водата клони на дърветата, който сякаш се оглеждат, нарцистично запленени от собственото си отражение.
Ех как не ми се напуска това място. Да можеше , подобно на планинските принцеси, да се гмурна в прохладните води и да почувствам галещите струи, които да отмият цялата мръсотия на цивилизацията ит кожата ми. Да можеха да измият и тази насъбрана в душите ни...
С въздишка ставам и бавно поемам дългия път към града.
Сънят ми е неспокоен. Сигурно съм сънувал пак онези планински красавици , които са заели специално място в сърцето ми. Незнам...
Рано, по тъмно още, съм на крак. нетърпеливо грабвам багажа и се изстрелвам в тъмнината. На близката бензиностанция ме гледат спокойно, правейки ми кафе. Вече са свикнали с "оня лудия" с въдиците, притесняващ ги по нощите и странно контрастиращ с обичайната клиентела по това време, полузаспали таксиджии и пубери , правещи отчаян , последен опит да забият мадамата , която им се е дърпала цяла вечер в дискотеката... Ама май и аз бях като тях преди време... Пак се размечтах...
Скоро вече съм в планината. Хладния въздух ме обгръща, карайки ме да се загърна зиморничаво с якето, като същевременно го вдишвам дълго и ненаситно, с пълни гърди, не можейки да му се наситя. Колко е различен от този в големия град. От изток небето вече изсветлява и е време да поема дългия преход през планинските дерби.
Изчаквам да се развидели още малко и скоро пред мен се открива картината на забулената в дебели, сиви облаци планина:
Колко неприветлива изглежда.
Въздъхвам и поемам по стръмната пътека към върха:
отвъд който ме чакат бленуваните риби.
Бавно си проправям път през гъстите облаци, мислейки си за Доньо Донев и неговите глупаци искащи да полегнат върху памучните облаци. Май и аз съм в подобно състояние в момента.
Скоро успявам да прехвърля върха и пред очите ми се представя цялата прелест на Планината:
Няма друго такова зелено!
Нетърпеливо се устремявам към реката. Сега поне пътя ми е надолу. Не ми се мисли за връщането обаче
Пътят ми е осеян с прекрасни планински цветя и въпреки нетърпението за риболов не мога да не спра и да ги наснимам:
Унесен почти забравям истинската цел на прехода си, когато рязък шум от чупещи се клони ме сепва. Май е моя стар познайник
Скоро попадам и на следите му:
За миг ми се приисква да е зима, планината да е спотаена под дебел, девствен сняг и това в ръцете ми да не е въдица.
Но има време до откриването на сезона. Сега е време за други предизвикателства.
Нетърпеливо, но внимателно, пристъпвам до брега и подавам блесната в дълбок, тих вир, където укротената след безумния си бяг през бързейте, между камъните, река е почти неподвижна. Плясъкът на блесната раздира заспалата повърхност, образуваики равни концентични вълнички, в които се зазяпвам. В следващия момент обаче оная сянка от съня ми се изстрелва и аз някак си по навик засичам. Върха на пръчката се сгъва уплашено. Стреснат от внезапната поява съм и аз но бързо се взимам в ръце и скоро контролирам ситуацията. След няколко зрелищни скока, успявам да укротя рибата и подкарвайки я внимателно към себе си да я вкарам в кепа.
Прекрасно ново цвете за колекцията ми от снимки:
Внимателно я отчачам от тройката и след кратка фотосесия внимателно я пускам обратно в дълбоките води.
Местя се в другия край на вира и замятам отново. Повеждам блесната и почти веднага плътен удар разтуптява сърцето ми. Този път вече съм в кондиция и контролирам нещата отначалото, тъй че скоро една близначка на първото цвете е в ръцете ми:
След задължителнит снимки тя също намира пътя към свободата:
Май е време да продължа нататък.
Скоро стигам до дебел, мазен бързей. Подавам блесната нагоре по течението и навивайки бързо, за да изпреваря препускащите води ,я водя към мен. Леко причукване ми подсказва, че на дъното се крие поредното предизвикателство. Слагам миниатюрен, самоделен воблер и подавам на същото място. Ударът е пак там където бе първото причукване. Малкия ми боец е безпощаден и здраво се впива в устата на рибата. Скоро още една близначка на първите две позира:
Тази обаче много бързаше и не изчака за прощална снимка:
Продължавам нагоре по течението и скоро улавям още една, макар и по-малка риба:
Айде да расте:
Малко по малко времето напредва , а с него и умората. Старата ми травма в рамото , провокирана от намръщеното, влажно време се обади и всяко замятане изписваше болезнени гримаси на лицето ми.
Май е време за по-спокоен риболов. Набързо премонтирам и слагам плувка. Кутииката бял червей е в джоба ми.
Така замятанията са по-малко и ще мога да се насладя на риболова.
Заставам до голям вир и замятам в началото му. Плувката спокойно се носи по повърхността, а аз с въздишка посядам за почивка. Леко помръдване на плувката обаче ме кара да хвана пръта. В следващия момент тя потъна. Засечка и сносен клен излезе да се запознаем:
Набързо го релиизнах:
и продължих.
В следващия вир ме изненадва един дребосък:
После още един:
Май така няма да стане. Премонтирам отново и слагам любимото си XD1 на Мепс. Скоро блесната отново се доказа и поредната красавица позираше за снимка:
Продължавам нагоре. Замятам в дълбок вир и закачам нещо. След доста напъване успявам да извлека закачката. Парашут. И това ли райско кътче не пощадено. В него има и още жив кефал:
Внимателно го освобождавам от мрежата и пускам във водата. Съмнява ме да оцелее, но все пак му давам шанс:
Тази случка скапа настроението ми. Замислено крача и се мисля какви животни сме всъщност хората.
Стигам до останките на стар мост. Подавам блесната покрай полуразрушените колони и след малко ме изненадва прекрасна синьо-виолетова красавица:
Срещата с невероятнмата риба отново изпълни сърцето ми с радостни мисли и продължавам своя път.
Още няколко рибки не издържаха на предизвикателството на примамките ми и излизат да се запознаем.
Денят вече преваля и решавам че е време да потърся и големите риби. Слагам самоделен воблер и започвам да прочесвам перспективните места.
Стигам до дълбок бързей със скала в единия край. Подавам примамката плътно до скалата и почти веднага следва удар. С лекота извличам средна пъстърва. Не е това което търся тъй че я релийзвам веднага.
Подавам отново на същото място и отново веднага удар. Този път рибата е едра и напъва надолу по течението, където полето ми за действие е ограничено от паднало във водата дърво. Успявам да я овладея и полека я придърпвам. Прекарвам я над натопения кеп и я гребвам. Е, това вече е нещо. Най-едрата за деня:
За съжаление и тази не изчака прощалната снимка:
След тази риба решавам че ми стига и бавно прибирам въдицата. Присядам на брега любувайки се на препускащите води и надвесените над водата клони на дърветата, който сякаш се оглеждат, нарцистично запленени от собственото си отражение.
Ех как не ми се напуска това място. Да можеше , подобно на планинските принцеси, да се гмурна в прохладните води и да почувствам галещите струи, които да отмият цялата мръсотия на цивилизацията ит кожата ми. Да можеха да измият и тази насъбрана в душите ни...
С въздишка ставам и бавно поемам дългия път към града.
