Щъркелски неволи или простотията като национална черта
Публикувано на: Съб Яну 15, 2011 1:50 am
Осмелявам се да ходя на "Щъркелово гнездо" горе-долу веднъж на две години. Все си мисля, че нещо ще се е променило и все съм си разочарован. Порещите водите на залива корморани, са идентични с накацалите по брега двукраки "корморани", нямащи свян от нищо. Тълпите гладни старци , които първия автобус за Самоков изсипва, в псувни и дразги се нареждат по брега, а жадните им за месо погледи направо "изяждат" играещата в сутрешния сумрак риба.
Сега обаче бях решил да пробвам една рецепта на Бачо за консервиран уклей, а не се сетих за друго място околовръс София , където мога да си наловя от малките сребристи рибки.
Със свито сърце поех нататък. В ранната утрин мракът е най-гъст и едва успях да забележа обърналия се в канавката тир. Не се набързаха тея хора и това си е. Бавно преодолявах завойте по тесния път, боях се да няма свлачище някъде, но освен единични изпаднали на пътя камъни и парчета скала, които лесно успявах да заобиколя, други препятствия нямаше.
Тъкмо в седем часа се промъквам на паркинга. За момент се изненадвам, има само една кола, от която двама колеги разтоварват такъми, но после се сещам, че двата лева за паркинг са си два лева и хората предпочитат да си оставят колите в гората над моста, въпреки че бая народ изрева там от грабежи.
Поздравявам колегите и се спускам към водата. Гледката е нормална. десетина души са се наредили в тъмното да пазят места, а една група дори си е запалила огън. Тъй де , как се стой цяла нощ на студено.
Навсякъде пред тях играе риба. Водата направо шуми в тъмното от скачащите по повърхността риби.
Не искам да се бутам в калабалъка. Настанявам се встрани, току до колоните на моста, където се е образувало малко островче, до което лесно се стига по наредените няколко камъка.
Пред мен е плитко, но навътре има дълбочина от около метър и половина. Почти до другия бряг от водата се показват клоните на потънало дърво. Решавам да ловя пред него. Все пак е някаква защита от ловящите отсреща, а от опит знам какво ще последва ако успея да завъртя риба.
Замятам в сутрешния сумрак и скоро успявам да измъкна костурче колкото пръста. Потърквам го в брадата си , за късмет и замятам отново. Веднага ме взима едно малко по-голямо. Една идея по-голямо. Трето мятане и още едно. Така няма да стане.
Забърквам в кофата малко "Трапер" , пръст, бисквита и добавям вода. После хвърлям вътре шепа бял червей и шепа трохи.
Пред мен е плитко, водата е бистра, а рибите наплашени от всекидневния тормоз. Това налага малко по-различна тактика на захранване. Първоначално захранвам с три топки колкото мандарина и няколко прашки бял. Поне двадесет минути след това нямам кълване. Нормално, рибите са се махнали от шума. Продължавам само стрелянето с бял червей.
Най-накрая плувката ми се гмурва под водата и успявам да измъкна първия уклей. Завъртяха се. Подавам топче загранка колкото лешник и вадя следващия уклей. Ново топче със същата големина и нова риба. Влизам в серия, подавам топче, вадя рибка, подавам топче, вадя рибка.
При поредната засечка върхът на болото ми се сгъва и успявам да извадя прекрасна бабушка около 24-25 см. Явно и те са се събрали на захранката.
Заниманията ми не остават в тайна за стоящите наоколо и скоро няколко плувки политат към моята. Все още обаче само ме пробват и плувките им пазят дистанция от няколко метра. Правя забележка на най-нахалния и за момента ме оставят на мира. На отсрещния бряг се е настанила група гръмогласни приятели и всички ставаме преки слушатели на семейните им взимоотношения.
Единият от тях се опитва да заметне в петното ми , прокарвайки плувката си през клоните на дървото, но ваглера остава да виси на клона. Веднага се измъква друга въдица, с по-дебело влакно и започва обстрелване на дървото. След няколко опита и малко псувни успява да си прибере безценната плувка, след което споделя с приятелите си, че явно заради захранката ги ловя. Единият от тях се обажда , че има захранка в колата и се изстрелва нагоре по скалите. Чакайки го да се върне другите продължават да бомбардират с тежки ваглери нашия бряг. Да ама нашите рибари не им остават длъжни и плувките им с плясъци се приземяват на отсрещния бряг.
Всеки мисли че рибата е на отсрещния бряг и всяка случана рибка е повод натам да завалят плувки.
Единият от колегите отсреща е измъкнал телен живарник и на всяко рибе дърпа сезала за да го извади , след което пак го пльоска обратно, едва крепейки се на стръмния бряг. При едно от тези изпълнения се подхлъзва и рита куфара си с такъми във водата. С помощта на друг от групата, който го държи за яката, да не се озове при куфара, успява да го докопа. Куфара обаче се е напълнил доволно с вода и при опита да го измъкнат наготе по брега, от тежеста, капакът се откъсва и съдържанието му се озовава отново във водата. Навсякъде плуват плувки, ролки с влакно и други джунжурии. Цялата група се втурва да спасява безценното имущество и с пляскане с пръчки и други подръчни уреди да примъкнат нещата към брега. Скоро се завръща и другият със захранката. Набързо съдържанието се изсипва в една кофа, добавя се един накиснат хляб и скоро топки колкото портокал политат към водата. Шумът и плясъците са невероятни и дори и рибата която не съм успял да събера пред мен със захранката се навира в клоните отпреде ми.
Обаче е много наплашена и кълванетата са само леки попипвания. Намалям още големината на подаваните топчета и преутежнявам плувката. Сега стърчи само милиметър от антената и всяко пипване потатя червеното връхче. Наоколо ми всички ловят с тежки ваглери, със стърчащи по 5-10 см. антени.
Продължавам да ловя в ритъм и хората наоколо ми стават все по нахални. Около плувката ми започват да летят дънни, а няколко плувки успяват да ме заплетат. Поради преутежнената ми плувка, не могат да я видят и бързат да заметнат на дашното място. Групата отсреща, отдавна е зарязала "захраненото" с портокалки място и се опитва да провре плувките през клоните на дървото. Всички са убедени, че съм страшен късметлия и съм седнал върху рибата. Внимателното захранване не прави впечатление на никой.
Колегите до мен се опитват да ловят костур на дъно, на рибе. Оловата им цапат все по-близо до захраненото ми петно и пресичат линиите на тези отсреща. Скоро успяват да обърнат кофата с рибета за стръв на брега и с много псувни и закани ги събират. Единият идва и ме моли за малко червей. Сипвам му шепа бял и учтиво отказвам подадената бутилка с алкохол. Скоро още две плувки политат към петното ми.
Рибите се плашат все повече и почти преставам да подавам храна. Започвам да стрелям бял, като в чашката заедно с червеите поставям и стиска пясък. Шумящия при приземяването пясък, който при потъването си примамливо блещука, в комбинация с белите червей, валящи към дъното, отново активизират рибата. Още уклей поемат пътя към кофата ми. Успоредно с тях започвам да вадя и малки бабушки, който веднага намират пътя към дома си. Скоро стрелбата с червей успява да провокира дори и едно кефалче, а разамера на уклейте значително нараства. Вече се ловят и от тъй наречените "искърски скумрии":
Да, ама и плувките около моята стават повече.
Скоро до основите на моста нещо пльосва. Поглеждам нагоре и с изненада виждам двама от доскоро скучаещите на брега, който са се покачили на моста и спускат дънни оттам.
Пресата е вече тотална. Трябва да променя тактиката отново. Започвам да храня в плича пред мен, на границата с дълбокото и лягам с повода. Скоро усилията ми са възнаградени. Върхът на болото се сгъва и каракуда , колкото длан, се озовава в ръцете ми:
Скоро я следва още една.
При третата обаче отгоре дочувам глас" Я виж какви едри ги вади тоя отдолу" и едно олово се пльоска току до плувката ми. Следва го и това на колегата му. Опитвам се да им направя забележка, но всеки път щом погледна нагоре главите им се скриват и остават да стърчат само върховете на въдиците.
Хората ловят на рибе и ми е много чудно чии го търсят при каракудите, но възклицанията ми се подминават с ледено мълчание.
Опитвам се да ги игнорирам и да продължа с риболова, но скоро вече няма къде. Опитах се да преброя въдиците заметнати пред мен и стигнах до девет. Четири дънни и пет плувки. Всички заметнати на петно колкото маса за тенис. Положението изглеждаше така:
Особено лошо бе положението с дънните от моста. Пльокащите през минута олова ошашавиха рибата и тя си би шута нанякъде. Май е време да събирам. Още бе дванадесет на обяд, но започвах да се изнервям, а и нямаше изгледи положението да се промени.
Задържах 50-60 рибета:
главно уклеи, а останалите демонстративно намятах обратно.
Още докато се занимах с това, един дядо успя да прецапа през камъните и застана до мен. На забележката ми да изчака поне да си извадя въдицата от водата, многословно взе да обяснява, че той риба не ядял. Жената не му давала да ги носи в къщи, ма за котката да хванел две три риби. Оставих го да се мъчи и поех нагоре. Пътем чух, как няколко човека завистливо го проклинаха, че е заел "дашното" място и да се наговарят утре да са в 4 часа там та да го заемат. И доколкото разбрах от инфото пуснато от колега в една друга тема, днеска е било панаир, като е имало и доста "преспали" там. Не ми се мисли какво ще е в събота и неделя.
Аз лично смятам да отида пак там... след две години.
Риболова не беше лош. Успах да изкарам около 90-100 рибета, накарах ги да взимат въпреки обстоятелствата, експериментирах постоянно и това ми донесе огромно удоволствие.Получи се един добър сутрешен риболов, който ако не бе пресата и ако бе продължил и следобяда,рибите щяха да са в пъти повече. Ама много "Ако" станаха.
Връщането ми бе белязано от огромно задръстване, причинено от свлачище на пътя и почаках поне половин час докато го разчистят. Време, през което доста коли се опитаха да минат през насрещната лента, само за да са най-отпред когато отворят пътя и забатачиха още повече нещата, защото и много коли отсреща бяха решили да направят същото и се образува перфектна тапа, която ни забави колкото и разчистването на камъните от багерите. Стигайки пък до обърнатия тир, който видях сутринта и който почти бях забравил, се сепнах от тълпите хора, окупирали околовръстното. В полето се търкаляха зелки и народа бързаше да пълни торби и багажници доволен от далаверката. През пътя притичваха субекти, съвсем забравили за безопасността си, с оглупели от алчност погледи и лавирайки между профучаващите коли, награбили по няколко зелки...
Гледайки ги и сещайки се за преживяванията си през деня се сетих за стихотворението на Славейков, толкова актуално и днес:
Не сме народ, не сме народ, а мърша,
хора, дето нищо не щат да вършат.
Всичко тежко, всичко мъчно е за нас!
"Аз не зная! Аз не мога!" - общ е глас.
И не знаем, не можеме, не щеме
да работим за себе си със време.
Само знаем и можеме, и щеме
един други злобно да се ядеме...
Помежду си лихи, буйни, топорни,
пред други сме тихи, мирни, покорни...
Все нас тъпчат кой отдето завърне,
щот сме туткун, щото не сме кадърни...
Всякой вика "Яман ни е нам хала!" -
а всякому мерамът е развала...
Не сме народ! Не сме народ, а мърша,
пак ще кажа и с това ще да свърша
Сега обаче бях решил да пробвам една рецепта на Бачо за консервиран уклей, а не се сетих за друго място околовръс София , където мога да си наловя от малките сребристи рибки.
Със свито сърце поех нататък. В ранната утрин мракът е най-гъст и едва успях да забележа обърналия се в канавката тир. Не се набързаха тея хора и това си е. Бавно преодолявах завойте по тесния път, боях се да няма свлачище някъде, но освен единични изпаднали на пътя камъни и парчета скала, които лесно успявах да заобиколя, други препятствия нямаше.
Тъкмо в седем часа се промъквам на паркинга. За момент се изненадвам, има само една кола, от която двама колеги разтоварват такъми, но после се сещам, че двата лева за паркинг са си два лева и хората предпочитат да си оставят колите в гората над моста, въпреки че бая народ изрева там от грабежи.
Поздравявам колегите и се спускам към водата. Гледката е нормална. десетина души са се наредили в тъмното да пазят места, а една група дори си е запалила огън. Тъй де , как се стой цяла нощ на студено.
Навсякъде пред тях играе риба. Водата направо шуми в тъмното от скачащите по повърхността риби.
Не искам да се бутам в калабалъка. Настанявам се встрани, току до колоните на моста, където се е образувало малко островче, до което лесно се стига по наредените няколко камъка.
Пред мен е плитко, но навътре има дълбочина от около метър и половина. Почти до другия бряг от водата се показват клоните на потънало дърво. Решавам да ловя пред него. Все пак е някаква защита от ловящите отсреща, а от опит знам какво ще последва ако успея да завъртя риба.
Замятам в сутрешния сумрак и скоро успявам да измъкна костурче колкото пръста. Потърквам го в брадата си , за късмет и замятам отново. Веднага ме взима едно малко по-голямо. Една идея по-голямо. Трето мятане и още едно. Така няма да стане.
Забърквам в кофата малко "Трапер" , пръст, бисквита и добавям вода. После хвърлям вътре шепа бял червей и шепа трохи.
Пред мен е плитко, водата е бистра, а рибите наплашени от всекидневния тормоз. Това налага малко по-различна тактика на захранване. Първоначално захранвам с три топки колкото мандарина и няколко прашки бял. Поне двадесет минути след това нямам кълване. Нормално, рибите са се махнали от шума. Продължавам само стрелянето с бял червей.
Най-накрая плувката ми се гмурва под водата и успявам да измъкна първия уклей. Завъртяха се. Подавам топче загранка колкото лешник и вадя следващия уклей. Ново топче със същата големина и нова риба. Влизам в серия, подавам топче, вадя рибка, подавам топче, вадя рибка.
При поредната засечка върхът на болото ми се сгъва и успявам да извадя прекрасна бабушка около 24-25 см. Явно и те са се събрали на захранката.
Заниманията ми не остават в тайна за стоящите наоколо и скоро няколко плувки политат към моята. Все още обаче само ме пробват и плувките им пазят дистанция от няколко метра. Правя забележка на най-нахалния и за момента ме оставят на мира. На отсрещния бряг се е настанила група гръмогласни приятели и всички ставаме преки слушатели на семейните им взимоотношения.
Единият от тях се опитва да заметне в петното ми , прокарвайки плувката си през клоните на дървото, но ваглера остава да виси на клона. Веднага се измъква друга въдица, с по-дебело влакно и започва обстрелване на дървото. След няколко опита и малко псувни успява да си прибере безценната плувка, след което споделя с приятелите си, че явно заради захранката ги ловя. Единият от тях се обажда , че има захранка в колата и се изстрелва нагоре по скалите. Чакайки го да се върне другите продължават да бомбардират с тежки ваглери нашия бряг. Да ама нашите рибари не им остават длъжни и плувките им с плясъци се приземяват на отсрещния бряг.
Всеки мисли че рибата е на отсрещния бряг и всяка случана рибка е повод натам да завалят плувки.
Единият от колегите отсреща е измъкнал телен живарник и на всяко рибе дърпа сезала за да го извади , след което пак го пльоска обратно, едва крепейки се на стръмния бряг. При едно от тези изпълнения се подхлъзва и рита куфара си с такъми във водата. С помощта на друг от групата, който го държи за яката, да не се озове при куфара, успява да го докопа. Куфара обаче се е напълнил доволно с вода и при опита да го измъкнат наготе по брега, от тежеста, капакът се откъсва и съдържанието му се озовава отново във водата. Навсякъде плуват плувки, ролки с влакно и други джунжурии. Цялата група се втурва да спасява безценното имущество и с пляскане с пръчки и други подръчни уреди да примъкнат нещата към брега. Скоро се завръща и другият със захранката. Набързо съдържанието се изсипва в една кофа, добавя се един накиснат хляб и скоро топки колкото портокал политат към водата. Шумът и плясъците са невероятни и дори и рибата която не съм успял да събера пред мен със захранката се навира в клоните отпреде ми.
Обаче е много наплашена и кълванетата са само леки попипвания. Намалям още големината на подаваните топчета и преутежнявам плувката. Сега стърчи само милиметър от антената и всяко пипване потатя червеното връхче. Наоколо ми всички ловят с тежки ваглери, със стърчащи по 5-10 см. антени.
Продължавам да ловя в ритъм и хората наоколо ми стават все по нахални. Около плувката ми започват да летят дънни, а няколко плувки успяват да ме заплетат. Поради преутежнената ми плувка, не могат да я видят и бързат да заметнат на дашното място. Групата отсреща, отдавна е зарязала "захраненото" с портокалки място и се опитва да провре плувките през клоните на дървото. Всички са убедени, че съм страшен късметлия и съм седнал върху рибата. Внимателното захранване не прави впечатление на никой.
Колегите до мен се опитват да ловят костур на дъно, на рибе. Оловата им цапат все по-близо до захраненото ми петно и пресичат линиите на тези отсреща. Скоро успяват да обърнат кофата с рибета за стръв на брега и с много псувни и закани ги събират. Единият идва и ме моли за малко червей. Сипвам му шепа бял и учтиво отказвам подадената бутилка с алкохол. Скоро още две плувки политат към петното ми.
Рибите се плашат все повече и почти преставам да подавам храна. Започвам да стрелям бял, като в чашката заедно с червеите поставям и стиска пясък. Шумящия при приземяването пясък, който при потъването си примамливо блещука, в комбинация с белите червей, валящи към дъното, отново активизират рибата. Още уклей поемат пътя към кофата ми. Успоредно с тях започвам да вадя и малки бабушки, който веднага намират пътя към дома си. Скоро стрелбата с червей успява да провокира дори и едно кефалче, а разамера на уклейте значително нараства. Вече се ловят и от тъй наречените "искърски скумрии":
Да, ама и плувките около моята стават повече.
Скоро до основите на моста нещо пльосва. Поглеждам нагоре и с изненада виждам двама от доскоро скучаещите на брега, който са се покачили на моста и спускат дънни оттам.
Пресата е вече тотална. Трябва да променя тактиката отново. Започвам да храня в плича пред мен, на границата с дълбокото и лягам с повода. Скоро усилията ми са възнаградени. Върхът на болото се сгъва и каракуда , колкото длан, се озовава в ръцете ми:
Скоро я следва още една.
При третата обаче отгоре дочувам глас" Я виж какви едри ги вади тоя отдолу" и едно олово се пльоска току до плувката ми. Следва го и това на колегата му. Опитвам се да им направя забележка, но всеки път щом погледна нагоре главите им се скриват и остават да стърчат само върховете на въдиците.
Хората ловят на рибе и ми е много чудно чии го търсят при каракудите, но възклицанията ми се подминават с ледено мълчание.
Опитвам се да ги игнорирам и да продължа с риболова, но скоро вече няма къде. Опитах се да преброя въдиците заметнати пред мен и стигнах до девет. Четири дънни и пет плувки. Всички заметнати на петно колкото маса за тенис. Положението изглеждаше така:
Особено лошо бе положението с дънните от моста. Пльокащите през минута олова ошашавиха рибата и тя си би шута нанякъде. Май е време да събирам. Още бе дванадесет на обяд, но започвах да се изнервям, а и нямаше изгледи положението да се промени.
Задържах 50-60 рибета:
главно уклеи, а останалите демонстративно намятах обратно.
Още докато се занимах с това, един дядо успя да прецапа през камъните и застана до мен. На забележката ми да изчака поне да си извадя въдицата от водата, многословно взе да обяснява, че той риба не ядял. Жената не му давала да ги носи в къщи, ма за котката да хванел две три риби. Оставих го да се мъчи и поех нагоре. Пътем чух, как няколко човека завистливо го проклинаха, че е заел "дашното" място и да се наговарят утре да са в 4 часа там та да го заемат. И доколкото разбрах от инфото пуснато от колега в една друга тема, днеска е било панаир, като е имало и доста "преспали" там. Не ми се мисли какво ще е в събота и неделя.
Аз лично смятам да отида пак там... след две години.
Риболова не беше лош. Успах да изкарам около 90-100 рибета, накарах ги да взимат въпреки обстоятелствата, експериментирах постоянно и това ми донесе огромно удоволствие.Получи се един добър сутрешен риболов, който ако не бе пресата и ако бе продължил и следобяда,рибите щяха да са в пъти повече. Ама много "Ако" станаха.
Връщането ми бе белязано от огромно задръстване, причинено от свлачище на пътя и почаках поне половин час докато го разчистят. Време, през което доста коли се опитаха да минат през насрещната лента, само за да са най-отпред когато отворят пътя и забатачиха още повече нещата, защото и много коли отсреща бяха решили да направят същото и се образува перфектна тапа, която ни забави колкото и разчистването на камъните от багерите. Стигайки пък до обърнатия тир, който видях сутринта и който почти бях забравил, се сепнах от тълпите хора, окупирали околовръстното. В полето се търкаляха зелки и народа бързаше да пълни торби и багажници доволен от далаверката. През пътя притичваха субекти, съвсем забравили за безопасността си, с оглупели от алчност погледи и лавирайки между профучаващите коли, награбили по няколко зелки...
Гледайки ги и сещайки се за преживяванията си през деня се сетих за стихотворението на Славейков, толкова актуално и днес:
Не сме народ, не сме народ, а мърша,
хора, дето нищо не щат да вършат.
Всичко тежко, всичко мъчно е за нас!
"Аз не зная! Аз не мога!" - общ е глас.
И не знаем, не можеме, не щеме
да работим за себе си със време.
Само знаем и можеме, и щеме
един други злобно да се ядеме...
Помежду си лихи, буйни, топорни,
пред други сме тихи, мирни, покорни...
Все нас тъпчат кой отдето завърне,
щот сме туткун, щото не сме кадърни...
Всякой вика "Яман ни е нам хала!" -
а всякому мерамът е развала...
Не сме народ! Не сме народ, а мърша,
пак ще кажа и с това ще да свърша
Както си им запалил чивийте със сигурност утре ще е митинг. Както пее Слави "нема такава държава.
.
за сажаление все по-често ставаме свидетели на такива и по грозни сцени коментара е излишен ама така е навсякаде на улицата,в автобуса,в цялата държава простотията бавно и мъчително ни убива.Докога 
