Сребърни стрели
Публикувано на: Пон Мар 21, 2011 12:55 am
Седя си в къщи и си пия сладкото кафенце, както ми е станало навик напоследък. (Тая криза свършване няма).
Та сръбвам си го, значи, с кеф си го сърбам и му се кефя. На него и на ситния дъждец де вали навънка и ромони по тенекиения перваз на прозореца ми. (Тенекиен, че тъй било по евтино га строили блока.)
Седя и си мисля за бедните души рибарски, насядали по бреговете и подсмърчащи сгушени в подгизналите си от лекия, напоителен дъжд палтенца в очакване на заветното кълване (което тъй и не идва).
Мисля си тъй и си пия топлото кафенце.
И изведнъж... Дрън...и пак...Дрън...и дорде скоча пак... Дрън...
Телефона!
Я, Наско бе, Naskobo, комшията.
- Айде, вика, да се поразходим до Огняново.
И к'во стана? ВЕднага забравих за леещия се дъжд и рибарите с мокри палтенца и взех, че се съгласих. Ей тъй, от ряз се навих.
Минахме през магазина на Цариградско, откъдето се сдобихме с пакет "Трапер Платика", единия от двата пакета останали на рафта (другия сираче остана), че друга нямаше, само Фишмания за шаран, а па тя ми е "любима марка"
и триста грама бял, който впоследствие се оказа че доволно е покръстен с дървени стърготини, че наполовина отиваше.
И без това не бех спирал у тоя магазин от две години, сега знам, че още две нема да се спра тамо.
Возим си се ние в колата, чистачките мазно се плъзгат по мокрото стъкло и с всеки свой замах откриват все нови и нови красоти на събуждащата се от зимния си сън природа пред закопнялите ни за такива гледки очи.
Огняново ни посреща с подобни на огледало, зелени води, които замалко да ни накарат да набием спирачките и да се спрем по средата на стената, точно под знака ''Спирането и риболова забранени"
Някак си успяваме да откъснем поглед от природното огледало, обрамчено от кафявата рамка на безлистите още дървета, покрили околните склонове и да продължим напред.
Целта е устието. Скоро вече сме там. Няколкото коли спрени край пътя ни подсказват, че може би е имало смисъл от идването ни дотук.
Набързо зарязваме колата сред останалите и се спускаме по изровения и кален път:
Там долу примамливо проблясва водата в коята се оглеждат намусените облаци.
Десетина човека са се скупчили в самото устие и усилено замятат. На мен лично не ми се бута в калабалъка, тъй че се дръпваме на петдесетина метра встрани.
От мястото което си избираме се открива гледка към язовира, която ще ни топли ако не успеем да хванем риба:
От множеството вляво от нас се отделя позната фигура и се отправя към нас. Оказва се Сашо-Сенсас. Набързо ни светва, че дава уклей, но сутринта, сега е риболова е позатихнал.
Значи правилно сме избрали място встрани. Дълбочината в залива е около метър и половина и уклейте са се дръпнали навътре уплашени от навалицата.
Набързо забърквам Трапера с кило галета, като оставям сместа полусуха, тъй че със усилие да се получи стиска. Така заметнатата храна ще се разпада още при съприкосновението си с водата и надолу бавно ще се спуска апетитен облак. Захранвам с малки топчета за да не цамбуркам много. Подаваме и няколко прашки бял. Цялата тази работа я вършим на около двадесет метра навътре. Ясно е че рибите не са покрай брега.
Замятам и БАМ:
Мутирал уклей се закача на куката ми.
Замятам пак и... БАМ:
Брат му.
Наско също не остава назад и вади баткото на мойте "уклеичета":
Тука го е протегнал, да си ги мерим, че не му вервам, че му е по-голям
Тея риби не остават незабелязани. До нас дотичва колега и се настанява в опасна близост.
Замята с пръчка 2.10, чиято плувка с топче на върха би трябвало да се съберат три уклея (ама от по-едрите) и дружно да я опъват та дано се потопи. Човеката стиска няколко едри топки захранка и тежките бомби скоро пляскат пред нас.
-Насе, свърши риболова, казвам аз с прискърбие.
И найстина рибите изчезнаха. Стояхме и гледахме скучаещите плувки:
Ама ми е весело и леко. Птичките пеят весели трели приветстващи идващата пролет и напиращата в гърдите им любов, редките капки дъжд рисуват рисунки по повърхността на заспалата вода, а въдиците ни хвърлят дълги сенки в нея:
Скоро обаче отново ми се приисква да ловя риба,тъй че се заемам с нещата. Започваме да храним още по навътре, на около 30 метра и резултатите не закъсняват:
Те го и брат му мутант:
Междувременно дъжда се усилва и скоро по-слабохарактерните колеги почват един по един да се изнизват. Разстоянието помежду ни се увеличава:
Отново можем да започнем да храним по-близо.
Дъждът е понамокрил храната в кофата, чъй че сега тя е почти течна. Но така също прави привлекателни облаци. Лошото е само с мокрите бели червеи, които залепват по мократа прашка и в резултат на това при замятането из целия язовир хвърчат цървяци.
Живарниците постепенно заспочват да се пълнят:
Застанали сме така, че да достигаме до живарниците, стръвта и захранката без да се налага да мърдаме, ставаме или местим. Рибките са плашливи в плитката, полубистра вода и прекаленото движение ги прогонва навътре. Доказва го това, че веднага щом някой се завъртеше около нас и кълванетата се разреждаха и преместваха навътре.
Дъжда не спираше нито за момент, ту почти пороен, ту пък кротко ромонящ и замятането на дистанция бе проблем заради залепващото по бланките блакно. Именно и затова решихме да събираме.
Двама братя роми се бяха наврели плътно в нас и прогониха рибата навътре, където доставянето на стръвта бе мъчение.
Изсипахме рибетата в кофата за снимка:
Двадесет и пет литровата ми кофа се напълни повече от половината.
Породисти уклей мутанти и една единствена бабушка , уловена от Наско:
Те го и него с трофея му:
Още докато събирахме багажа местата ни беха окупирани от братята роми, които мърмореха, че "Трябва си захранка, трябва си".
Наложи ми се да ги разбутам за да мога да се добера до водата и да направя това:
Усмивката ми на тези снимки е породена не толкова от релиизването на пълната с уклей кофа, а на реакцията която това предизвика наоколо. Хората Наоколо почти се бяха качили на гърба на снимащия ме Наско и незнам как не го бутнаха във водата от стръмния бряг.
Все пак се задоволиха само недоволно да гледат как разбутвам с крак рибките във водата за да отплуват. За разлика от друг път никой не каза "Дай ми я на мен рибата вместо да я пускаш"
За няколкото часа следобед с Наско успяхме да уловим над 300 - 350 от сребристите рибки. Макар и напретенциозен риболовът им ми донесе голямо удоволствие, което съчетано с удоволствието от досега с водата и вдишването на чистия и мокър планински въздух направи от това "три в едно - една неочаквано добра комбинация".
Та сръбвам си го, значи, с кеф си го сърбам и му се кефя. На него и на ситния дъждец де вали навънка и ромони по тенекиения перваз на прозореца ми. (Тенекиен, че тъй било по евтино га строили блока.)
Седя и си мисля за бедните души рибарски, насядали по бреговете и подсмърчащи сгушени в подгизналите си от лекия, напоителен дъжд палтенца в очакване на заветното кълване (което тъй и не идва).
Мисля си тъй и си пия топлото кафенце.
И изведнъж... Дрън...и пак...Дрън...и дорде скоча пак... Дрън...
Телефона!
Я, Наско бе, Naskobo, комшията.
- Айде, вика, да се поразходим до Огняново.
И к'во стана? ВЕднага забравих за леещия се дъжд и рибарите с мокри палтенца и взех, че се съгласих. Ей тъй, от ряз се навих.
Минахме през магазина на Цариградско, откъдето се сдобихме с пакет "Трапер Платика", единия от двата пакета останали на рафта (другия сираче остана), че друга нямаше, само Фишмания за шаран, а па тя ми е "любима марка"
и триста грама бял, който впоследствие се оказа че доволно е покръстен с дървени стърготини, че наполовина отиваше.И без това не бех спирал у тоя магазин от две години, сега знам, че още две нема да се спра тамо.
Возим си се ние в колата, чистачките мазно се плъзгат по мокрото стъкло и с всеки свой замах откриват все нови и нови красоти на събуждащата се от зимния си сън природа пред закопнялите ни за такива гледки очи.
Огняново ни посреща с подобни на огледало, зелени води, които замалко да ни накарат да набием спирачките и да се спрем по средата на стената, точно под знака ''Спирането и риболова забранени"
Някак си успяваме да откъснем поглед от природното огледало, обрамчено от кафявата рамка на безлистите още дървета, покрили околните склонове и да продължим напред.
Целта е устието. Скоро вече сме там. Няколкото коли спрени край пътя ни подсказват, че може би е имало смисъл от идването ни дотук.
Набързо зарязваме колата сред останалите и се спускаме по изровения и кален път:
Там долу примамливо проблясва водата в коята се оглеждат намусените облаци.
Десетина човека са се скупчили в самото устие и усилено замятат. На мен лично не ми се бута в калабалъка, тъй че се дръпваме на петдесетина метра встрани.
От мястото което си избираме се открива гледка към язовира, която ще ни топли ако не успеем да хванем риба:
От множеството вляво от нас се отделя позната фигура и се отправя към нас. Оказва се Сашо-Сенсас. Набързо ни светва, че дава уклей, но сутринта, сега е риболова е позатихнал.
Значи правилно сме избрали място встрани. Дълбочината в залива е около метър и половина и уклейте са се дръпнали навътре уплашени от навалицата.
Набързо забърквам Трапера с кило галета, като оставям сместа полусуха, тъй че със усилие да се получи стиска. Така заметнатата храна ще се разпада още при съприкосновението си с водата и надолу бавно ще се спуска апетитен облак. Захранвам с малки топчета за да не цамбуркам много. Подаваме и няколко прашки бял. Цялата тази работа я вършим на около двадесет метра навътре. Ясно е че рибите не са покрай брега.
Замятам и БАМ:
Мутирал уклей се закача на куката ми.
Замятам пак и... БАМ:
Брат му.
Наско също не остава назад и вади баткото на мойте "уклеичета":
Тука го е протегнал, да си ги мерим, че не му вервам, че му е по-голям
Тея риби не остават незабелязани. До нас дотичва колега и се настанява в опасна близост.
Замята с пръчка 2.10, чиято плувка с топче на върха би трябвало да се съберат три уклея (ама от по-едрите) и дружно да я опъват та дано се потопи. Човеката стиска няколко едри топки захранка и тежките бомби скоро пляскат пред нас.
-Насе, свърши риболова, казвам аз с прискърбие.
И найстина рибите изчезнаха. Стояхме и гледахме скучаещите плувки:
Ама ми е весело и леко. Птичките пеят весели трели приветстващи идващата пролет и напиращата в гърдите им любов, редките капки дъжд рисуват рисунки по повърхността на заспалата вода, а въдиците ни хвърлят дълги сенки в нея:
Скоро обаче отново ми се приисква да ловя риба,тъй че се заемам с нещата. Започваме да храним още по навътре, на около 30 метра и резултатите не закъсняват:
Те го и брат му мутант:
Междувременно дъжда се усилва и скоро по-слабохарактерните колеги почват един по един да се изнизват. Разстоянието помежду ни се увеличава:
Отново можем да започнем да храним по-близо.
Дъждът е понамокрил храната в кофата, чъй че сега тя е почти течна. Но така също прави привлекателни облаци. Лошото е само с мокрите бели червеи, които залепват по мократа прашка и в резултат на това при замятането из целия язовир хвърчат цървяци.
Живарниците постепенно заспочват да се пълнят:
Застанали сме така, че да достигаме до живарниците, стръвта и захранката без да се налага да мърдаме, ставаме или местим. Рибките са плашливи в плитката, полубистра вода и прекаленото движение ги прогонва навътре. Доказва го това, че веднага щом някой се завъртеше около нас и кълванетата се разреждаха и преместваха навътре.
Дъжда не спираше нито за момент, ту почти пороен, ту пък кротко ромонящ и замятането на дистанция бе проблем заради залепващото по бланките блакно. Именно и затова решихме да събираме.
Двама братя роми се бяха наврели плътно в нас и прогониха рибата навътре, където доставянето на стръвта бе мъчение.
Изсипахме рибетата в кофата за снимка:
Двадесет и пет литровата ми кофа се напълни повече от половината.
Породисти уклей мутанти и една единствена бабушка , уловена от Наско:
Те го и него с трофея му:
Още докато събирахме багажа местата ни беха окупирани от братята роми, които мърмореха, че "Трябва си захранка, трябва си".
Наложи ми се да ги разбутам за да мога да се добера до водата и да направя това:
Усмивката ми на тези снимки е породена не толкова от релиизването на пълната с уклей кофа, а на реакцията която това предизвика наоколо. Хората Наоколо почти се бяха качили на гърба на снимащия ме Наско и незнам как не го бутнаха във водата от стръмния бряг.
Все пак се задоволиха само недоволно да гледат как разбутвам с крак рибките във водата за да отплуват. За разлика от друг път никой не каза "Дай ми я на мен рибата вместо да я пускаш"
За няколкото часа следобед с Наско успяхме да уловим над 300 - 350 от сребристите рибки. Макар и напретенциозен риболовът им ми донесе голямо удоволствие, което съчетано с удоволствието от досега с водата и вдишването на чистия и мокър планински въздух направи от това "три в едно - една неочаквано добра комбинация".
. Па ако имаш път тъдява обаждай се и продължавай с риболова и репортажите. 
не е лично ама...............
