Там нейде в царството на дивите животни
Публикувано на: Вто Апр 08, 2014 3:02 pm
Пролетната утрин обикновено я свързвам с мекия аромат на свежо цъфнали дръвчета, с нежната песен на хвърковатите певци и с мекия гъдел на утринните Слънчеви лъчи ... е, разбира се и с аромата на силно кафе, влизащо за пореден път в ролята си да разтърси все още съненото тяло. Готини мигове са тези, да, ама още по-готини стават като метна раницата на гръб и се засиля там нейде в дивото ... Е така започна един прекрасен ден. Пътят - на отиване лесен, че май все надолу, но въпреки това си е сериозна дистанция за един почти закърнял компютърджия, висящ по цял ден пред компа. Подир има-няма 2ч бях долу на едната река, бърз оглед на местата и я захванах

Оттук нагоре в продължение на няколкостотин метра следваха вир след вир, кой от кой все по-хубави, но движение нямаше никакво.

Странно ... девствена хубост, вир след вир, но нито следа от живот вътре ...
Дестинацията бе сменена, тъй като мястото бе сравнително близо до вливането на тази река в друга, след кратък преход целта бе достигната - голямата река си е все там, все така бушуваща и криеща надежди за мнозина зажаднели като мен

Тук забравих за всякакви снимки и се отдадох на момента ... заобиколен от двете страни от раззеленяващи се хълмове, в компанията на двойка орли, врътнах има-няма около километър в търсене на петнисти хубавици, но скоро бях убеден, че днес не е ден за риболов. В далечината на един южен скат се белееха концентрирани много нацъфтели дръвчета и останките от някогашно селище. За около 30 минути бях там ... десетина порутени каменни къщи, заобиколени от безброй овошки, останали от незнайни времена и една единствена запазена от вековете каменна къща:

Думите отдавна ги няма, изпариха се нейде, сякаш направиха място на буйната река от емоции, които ме грабнаха с все сила ... въздух кристално чист, насред гора от разцъфтели овошки, поляни от ярко зелени детелини и вековните спомени от някога съществувало и процъфтявало селище ... най-близката следа от цивилизация е на над 3ч. път пеш през два масивни баира и през почти несъщесвтутащи пътеки ... царството на дивите животни е някъде там ...
За мен това бе повече от достатъчно, забравих за раницата и такъмите, забравих и за реката в един миг ...
Пътят назад обаче минаваше отново през малката река, а тук дойде отрезвяването - нея я НЯМАШЕ! В рамките на няколко часа, от буйно бушуваща река тя бе се превърнала в мижаво поточе, което прекосих без дори да си навлажня обувките ... А в началото чаках да ловя, търсих следи от живот и се чудих защо няма дори и сянка ... ВЕЦ! Неговото отскорошно съществуване бе унищожило поредната река ...

Оттук нагоре в продължение на няколкостотин метра следваха вир след вир, кой от кой все по-хубави, но движение нямаше никакво.

Странно ... девствена хубост, вир след вир, но нито следа от живот вътре ...
Дестинацията бе сменена, тъй като мястото бе сравнително близо до вливането на тази река в друга, след кратък преход целта бе достигната - голямата река си е все там, все така бушуваща и криеща надежди за мнозина зажаднели като мен

Тук забравих за всякакви снимки и се отдадох на момента ... заобиколен от двете страни от раззеленяващи се хълмове, в компанията на двойка орли, врътнах има-няма около километър в търсене на петнисти хубавици, но скоро бях убеден, че днес не е ден за риболов. В далечината на един южен скат се белееха концентрирани много нацъфтели дръвчета и останките от някогашно селище. За около 30 минути бях там ... десетина порутени каменни къщи, заобиколени от безброй овошки, останали от незнайни времена и една единствена запазена от вековете каменна къща:

Думите отдавна ги няма, изпариха се нейде, сякаш направиха място на буйната река от емоции, които ме грабнаха с все сила ... въздух кристално чист, насред гора от разцъфтели овошки, поляни от ярко зелени детелини и вековните спомени от някога съществувало и процъфтявало селище ... най-близката следа от цивилизация е на над 3ч. път пеш през два масивни баира и през почти несъщесвтутащи пътеки ... царството на дивите животни е някъде там ...
За мен това бе повече от достатъчно, забравих за раницата и такъмите, забравих и за реката в един миг ...
Пътят назад обаче минаваше отново през малката река, а тук дойде отрезвяването - нея я НЯМАШЕ! В рамките на няколко часа, от буйно бушуваща река тя бе се превърнала в мижаво поточе, което прекосих без дори да си навлажня обувките ... А в началото чаках да ловя, търсих следи от живот и се чудих защо няма дори и сянка ... ВЕЦ! Неговото отскорошно съществуване бе унищожило поредната река ...