По пътеката
Публикувано на: Чет Юни 05, 2014 4:10 pm
Вървя по пътеката, през раззеленилата се вече гора и дишам чистия, измит от снощния дъжд въздух с пълни гърди. Аромата на разцъфналите цветя около мен му придава вкус на райски газ и може би и затова не усещам умората от катеренето и раницата на гърба, чиито дръжки неприятно се впиват в раменете ми. Но няма как, колата е оставена някъде далече, в подножието на планината и сега трябва да разчитам само на нещата в раницата. Вода, ядене, гумирано яке... все неща задължителни, ако не искам да се окажа в ситуацията в която попаднаха онея младежи преди дни. (Не се притеснявам, то си требе талант да се загубиш в планина дето има само два склона, в подножието на които се вият успоредни на нея пътища...)
Краката ми вече са порядъчно мокри от напоената с влага растителност, а още дори не съм зърнал реката. Пред мен е само рядката ограда на старите борове, забили копиеподобните си върхове, високо някъде над мен, в начумерените, ниски облаци:
Накрая зървам и реката. Отгоре и са полегнали, паднали в неравната битка с небесните стихии, сякаш в последен опит да я защитят, като закриващи с гърдите си амбразурите на бункера войници, величествени дори и в падението си, с настръхнали , наострени нагоре пики, многогодишни борове.
Внимателно, сякаш за да не наруша вечния им покой, ги заобикалям, присядам на тревата и сглобявам спининга. Дълго и замислено се ровя в кутията с примамки, чудейки се коя да избера, но накрая изборът ми пада на вездесъщата Моска 2-ка. Реката е малка и това е максимумът, който мога да си позволя. Замятам я във вирчето отпреде ми и едва завъртял дръжката на макарата отнеиде се изстрелва сянка и напада. Бялкащото се отпреде ми тяло на пъстървата почти ме разтреперва. Заради този миг съм извървял всички тези километри.
След секунди вече държа рибата в ръцете си. Без дори да я вадя от водата, внимателно я освобождавам от безконтрените куки. Изцедила всичките си сили в борбататя покорно лежи в ръката ми:
Разтварям пръсти и оставям на течението да я поеме. Кратък миг и с едно единствено пляскане с опашка рибата изчезва в близкия подмол:
В следващите два часа улавям още две риби, но са по-дребни и дори не си правя труда да ги снимам. Междувременно реката в краката ми изтънява все повече и повече с изкачването към изворите и скоро почти няма места на който да замятам.
Присядам за кратка почивка и размисъл. Реката е по-малка отколкото съм очаквал, от снимките в интернет бях останал с впечатление, че е доста по-голяма. И ето сега още няма обяд, а вече няма къде да ловя. Вадя картата от раницата, в търсене на друга дестинация. Скоро се спирам на поне малко позната ми река, която е по-голяма. Лошото е, че за да стигна до нея трябва да се върна до колата и а пропътувам двадесет километра. Не се ядосвам, това е част от играта, поне съм видял, че тук, колкото и да е рядък, все още има някакъв живот.
Спускането е по-бързо, пълната раница на гърба ми ме тласка надолу и почти тичайки преодолявам препятствията по пътя си.
Два часа покъсно вече паркирам на новата дестинация. Нетърпеливо се устремявам по пътеката. Тук теренът е по- полегат, но зеленината е все така пищна и въздухът все така опиеняващ:
Бавно напредвам по пътеката, на моменти губейки я. Раззеленилата се букова гора сякаш я поглъща на места и на мен ми остава да се движа някак си по интуиция, през високите до пояс тучни треви, които сякаш се стремят да забавят похода ми, давайки възможност на горските обитатели да се измъкнат незабелязано от нашествието на непознатия завоевател. И найстина, на два пъти чувам шума на оттеглящи се животни, предполагам сърни, чиито покой съм нарушил.
Накрая достигам до реката. Преодолявайки последните храсти, пред очите ми се разкрива широк, разлят вир, в чиито спокойни води се оглеждат околните дървета:
Без колебание слагам Поинтера на Лъки Крафт. Изпитана примамка, която ми е донесла безброи риби. Започвам придвижването си срещу течението, внимателно замятайки воблера. При лекия туйч, тялото му неустоймо се поклаща и съм сигурен, че скоро някоя риба няма да издържи. И ето, при поредната пауза, само на няколко метра от мен, една сянка се изстрелва и налапва бавно потъващата примамка. Някак инстинктивно засичам и след няколко пируета рибата е вече моя:
Предната тройка сигурно е зашила и двете ченета на рибата, но не е проблем да я освободя. Тройките ми са с премачкани контри и бързо излизат от устата на рибето:
Пускам рибата обратно в прохладните води и окрилен продължавам напред.
Скоро имам неочаквана среща. Пред мен, седнал на трона си, прикрит от грапавото наметало на горска жаба е Повелителя на гората.
Срещали сме се и друг път, тъй че одеждите му не ме изненадват. Бъркам в джоба си, където се намира кутиика с почти кастерирали бели червей, останали там от преден риболов и подхвърлям няколко от тях пред него.
Строгият му , червен поглед ме пронизва, сякаш опитвайки да ме разгадае, после изведнъж, почти неуловимо за погледа, от устата му се изстрелва дълъг език и червейте вече са с един по-малко. Жертвоприношението ми е прието:
Усмихнат продължавам пътя си по незабележимата пътека. Щом вече имам благоволението на Повелителя съм сгурен, че слуката ме очаква някъде там напред. И найстина след малко държа в ръжете си следващата риба:
Красива триисетица, изпъстрена с редки, подобни на рубини ярки точки, които сякаш изгарят ръката ми, тъй че бързо я пускам обратно.
Следва я още една подобна, Пойнтера ми днес е неустойм:
Стигам до малък вир, обрамчен отвсякъде с плътно обвити с мък камъни. Сякаш с кожуси, които да ги пазят от студа в здрачната клисура.
Подавам воблера, рязък туйч и пръчката ми се сгъва. Удоволствието от риболова с лайт въдица е неописуемо, Кроа-то ми се е сгънало и нещо яко напъва към зелените дълбини пред мен, опитвайки се да завлече линията ми между камъните. Няма да се разберем така. Напъвам леко и аванса започва да проскърцва, но овладявам рибата и скоро успявам да я вдигна на повърхността. Изумено зървам дебела като каракуда риба, която със сигурност надхвърля килото.
Пускам я да набие още два пъти, после елегантно я плъзвам към потопената си във водата ръка и внимателно я подхващам отдолу. Тази риба заслужава да я снимам до физиономията си. Набързо нагласям самоснимачката с една ръка, докато с другата държа рибата във водата. Бърза снимка:
И рибата величествено се гмурка в зелените дълбини, пред доволния ми поглед.
Присядам за кратка почивка и размишление. Мисля да сменя воблера, но решавам да го оставя. Рибите днес го харесват.
Отново се устремявам напред. Провирам се през избуялата трева и не мога да спра да се възхищавам на красотата на разцъфтелите навсякъде цветя. Прекрасните им цветчета сякаш очертават пътеката пред мен, водейки ме към нови приключения:
Съзерцавайки ги, почти забравям защо съм тук и някак си отсъстващо замятам тук и там. Поредния удар обаче ме връща в реалността. Отново добра риба:
Бързо я релиизвам и поглеждам часовника. Време е да се връщам обратно. Реката бе щедра към мен, без съмнение под давлението на Повелителя, когото успях да разчувствам с жертвоприношението си.
Бавно се спускам надолу, дишайки с пълни гърди свежия въздух, наситен с ароматете на толкова много цветя. Бавно стигам до вира от който тръгнах нагоре. Решавам да заметна за последно преди да се разделя с реката.
Замятам и започвам да водя. Воблера ми стига до туфа водорасли и накланям пръчката встрани за да я заобиколя. В следващия момент Кроа-то е почти изтръгнато от ръката ми. Аванса запява, а изпънатото ми влакно прерязва като с нож туфата водорасли. Взимам се в ръце и се опитвам да контролирам ситуацията. Контрола се състой в това да стоя и да се моля рибата да се умори. Все пак успявам да избягна две други туфи водорасли, а рибата от своя страна успява да разсече още една. Както се вика –реми сме, но все още не се знае кой кого ще победи. През очилата за момент зървам извиващо се масивно тяло, което се устремява към повърхността, но масата му е голяма и скока нещо не се получава, на повърхността се мярка само тъмен гръб и една голяма опашка, която разплисква водата на няколко метра наоколо. Това усилие обаче явно умори рибока и малко по малко започвам да взимам превес. Скоро рибата е пред мен, но далеч още не се е предала. Но при всеки нейн порив,аванса отпусска все по малко влакно. Най-накрая, брутално изтощена, рибата ми позволява да пъхна ръката си под нея и да я положа в тревата.
Прекрасна 50-тица:
Рибата е изтощена, тъй че това е единствената снимка, която си позволявам, преди да я върна във водата. Дори и така ми се налага няколко минути да й правя реанимация, но накрая, бавно и величествено, както подхожда на господарка на реката Тя отплува.
Щастлив се изправям и с треперещи ръце откачвам воблера от карабинката. Време е да се разделя с реката и прекрасните й обитателки.
Почти недокосвайки земята от щастие се отправям надолу към колата и омразния град, снимайки почти всяко цвете по пътя си, в опит да отложа неминуемия досег с цивилизацията. Как ми се иска да остана тук, да се докосвам до красотите на реката и планината всеки ден. Въздъхвам, отваряки вратата на колата.
Всяко приключение трябва да има край, но този край е началото на едно ново такова!
Краката ми вече са порядъчно мокри от напоената с влага растителност, а още дори не съм зърнал реката. Пред мен е само рядката ограда на старите борове, забили копиеподобните си върхове, високо някъде над мен, в начумерените, ниски облаци:
Накрая зървам и реката. Отгоре и са полегнали, паднали в неравната битка с небесните стихии, сякаш в последен опит да я защитят, като закриващи с гърдите си амбразурите на бункера войници, величествени дори и в падението си, с настръхнали , наострени нагоре пики, многогодишни борове.
Внимателно, сякаш за да не наруша вечния им покой, ги заобикалям, присядам на тревата и сглобявам спининга. Дълго и замислено се ровя в кутията с примамки, чудейки се коя да избера, но накрая изборът ми пада на вездесъщата Моска 2-ка. Реката е малка и това е максимумът, който мога да си позволя. Замятам я във вирчето отпреде ми и едва завъртял дръжката на макарата отнеиде се изстрелва сянка и напада. Бялкащото се отпреде ми тяло на пъстървата почти ме разтреперва. Заради този миг съм извървял всички тези километри.
След секунди вече държа рибата в ръцете си. Без дори да я вадя от водата, внимателно я освобождавам от безконтрените куки. Изцедила всичките си сили в борбататя покорно лежи в ръката ми:
Разтварям пръсти и оставям на течението да я поеме. Кратък миг и с едно единствено пляскане с опашка рибата изчезва в близкия подмол:
В следващите два часа улавям още две риби, но са по-дребни и дори не си правя труда да ги снимам. Междувременно реката в краката ми изтънява все повече и повече с изкачването към изворите и скоро почти няма места на който да замятам.
Присядам за кратка почивка и размисъл. Реката е по-малка отколкото съм очаквал, от снимките в интернет бях останал с впечатление, че е доста по-голяма. И ето сега още няма обяд, а вече няма къде да ловя. Вадя картата от раницата, в търсене на друга дестинация. Скоро се спирам на поне малко позната ми река, която е по-голяма. Лошото е, че за да стигна до нея трябва да се върна до колата и а пропътувам двадесет километра. Не се ядосвам, това е част от играта, поне съм видял, че тук, колкото и да е рядък, все още има някакъв живот.
Спускането е по-бързо, пълната раница на гърба ми ме тласка надолу и почти тичайки преодолявам препятствията по пътя си.
Два часа покъсно вече паркирам на новата дестинация. Нетърпеливо се устремявам по пътеката. Тук теренът е по- полегат, но зеленината е все така пищна и въздухът все така опиеняващ:
Бавно напредвам по пътеката, на моменти губейки я. Раззеленилата се букова гора сякаш я поглъща на места и на мен ми остава да се движа някак си по интуиция, през високите до пояс тучни треви, които сякаш се стремят да забавят похода ми, давайки възможност на горските обитатели да се измъкнат незабелязано от нашествието на непознатия завоевател. И найстина, на два пъти чувам шума на оттеглящи се животни, предполагам сърни, чиито покой съм нарушил.
Накрая достигам до реката. Преодолявайки последните храсти, пред очите ми се разкрива широк, разлят вир, в чиито спокойни води се оглеждат околните дървета:
Без колебание слагам Поинтера на Лъки Крафт. Изпитана примамка, която ми е донесла безброи риби. Започвам придвижването си срещу течението, внимателно замятайки воблера. При лекия туйч, тялото му неустоймо се поклаща и съм сигурен, че скоро някоя риба няма да издържи. И ето, при поредната пауза, само на няколко метра от мен, една сянка се изстрелва и налапва бавно потъващата примамка. Някак инстинктивно засичам и след няколко пируета рибата е вече моя:
Предната тройка сигурно е зашила и двете ченета на рибата, но не е проблем да я освободя. Тройките ми са с премачкани контри и бързо излизат от устата на рибето:
Пускам рибата обратно в прохладните води и окрилен продължавам напред.
Скоро имам неочаквана среща. Пред мен, седнал на трона си, прикрит от грапавото наметало на горска жаба е Повелителя на гората.
Срещали сме се и друг път, тъй че одеждите му не ме изненадват. Бъркам в джоба си, където се намира кутиика с почти кастерирали бели червей, останали там от преден риболов и подхвърлям няколко от тях пред него.
Строгият му , червен поглед ме пронизва, сякаш опитвайки да ме разгадае, после изведнъж, почти неуловимо за погледа, от устата му се изстрелва дълъг език и червейте вече са с един по-малко. Жертвоприношението ми е прието:
Усмихнат продължавам пътя си по незабележимата пътека. Щом вече имам благоволението на Повелителя съм сгурен, че слуката ме очаква някъде там напред. И найстина след малко държа в ръжете си следващата риба:
Красива триисетица, изпъстрена с редки, подобни на рубини ярки точки, които сякаш изгарят ръката ми, тъй че бързо я пускам обратно.
Следва я още една подобна, Пойнтера ми днес е неустойм:
Стигам до малък вир, обрамчен отвсякъде с плътно обвити с мък камъни. Сякаш с кожуси, които да ги пазят от студа в здрачната клисура.
Подавам воблера, рязък туйч и пръчката ми се сгъва. Удоволствието от риболова с лайт въдица е неописуемо, Кроа-то ми се е сгънало и нещо яко напъва към зелените дълбини пред мен, опитвайки се да завлече линията ми между камъните. Няма да се разберем така. Напъвам леко и аванса започва да проскърцва, но овладявам рибата и скоро успявам да я вдигна на повърхността. Изумено зървам дебела като каракуда риба, която със сигурност надхвърля килото.
Пускам я да набие още два пъти, после елегантно я плъзвам към потопената си във водата ръка и внимателно я подхващам отдолу. Тази риба заслужава да я снимам до физиономията си. Набързо нагласям самоснимачката с една ръка, докато с другата държа рибата във водата. Бърза снимка:
И рибата величествено се гмурка в зелените дълбини, пред доволния ми поглед.
Присядам за кратка почивка и размишление. Мисля да сменя воблера, но решавам да го оставя. Рибите днес го харесват.
Отново се устремявам напред. Провирам се през избуялата трева и не мога да спра да се възхищавам на красотата на разцъфтелите навсякъде цветя. Прекрасните им цветчета сякаш очертават пътеката пред мен, водейки ме към нови приключения:
Съзерцавайки ги, почти забравям защо съм тук и някак си отсъстващо замятам тук и там. Поредния удар обаче ме връща в реалността. Отново добра риба:
Бързо я релиизвам и поглеждам часовника. Време е да се връщам обратно. Реката бе щедра към мен, без съмнение под давлението на Повелителя, когото успях да разчувствам с жертвоприношението си.
Бавно се спускам надолу, дишайки с пълни гърди свежия въздух, наситен с ароматете на толкова много цветя. Бавно стигам до вира от който тръгнах нагоре. Решавам да заметна за последно преди да се разделя с реката.
Замятам и започвам да водя. Воблера ми стига до туфа водорасли и накланям пръчката встрани за да я заобиколя. В следващия момент Кроа-то е почти изтръгнато от ръката ми. Аванса запява, а изпънатото ми влакно прерязва като с нож туфата водорасли. Взимам се в ръце и се опитвам да контролирам ситуацията. Контрола се състой в това да стоя и да се моля рибата да се умори. Все пак успявам да избягна две други туфи водорасли, а рибата от своя страна успява да разсече още една. Както се вика –реми сме, но все още не се знае кой кого ще победи. През очилата за момент зървам извиващо се масивно тяло, което се устремява към повърхността, но масата му е голяма и скока нещо не се получава, на повърхността се мярка само тъмен гръб и една голяма опашка, която разплисква водата на няколко метра наоколо. Това усилие обаче явно умори рибока и малко по малко започвам да взимам превес. Скоро рибата е пред мен, но далеч още не се е предала. Но при всеки нейн порив,аванса отпусска все по малко влакно. Най-накрая, брутално изтощена, рибата ми позволява да пъхна ръката си под нея и да я положа в тревата.
Прекрасна 50-тица:
Рибата е изтощена, тъй че това е единствената снимка, която си позволявам, преди да я върна във водата. Дори и така ми се налага няколко минути да й правя реанимация, но накрая, бавно и величествено, както подхожда на господарка на реката Тя отплува.
Щастлив се изправям и с треперещи ръце откачвам воблера от карабинката. Време е да се разделя с реката и прекрасните й обитателки.
Почти недокосвайки земята от щастие се отправям надолу към колата и омразния град, снимайки почти всяко цвете по пътя си, в опит да отложа неминуемия досег с цивилизацията. Как ми се иска да остана тук, да се докосвам до красотите на реката и планината всеки ден. Въздъхвам, отваряки вратата на колата.
Всяко приключение трябва да има край, но този край е началото на едно ново такова!
