Ледени монстъри
Публикувано на: Вто Май 12, 2015 7:13 pm
Зимата отдавна вече е спомен и само снимките остават да топлят сърцето до следващия сезон.
Разлиствам ги и погледът ми пада на един запомнящ се ден, ден който заслужава да бъде споделен.
Слънцето едва е изгряло, а аз вече бавно напредвам по непознатата и на пръв поглед страшна ледена кора на водоема.
Първите лъчи, огряващи блестящия лед, ме заварват бавно да мърдам краката си, стъпка след стъпка, все по напред и по навътре. Там където се крият едрите риби.
Водоема ми е непознат и на всеки десетина метра спирам за пробиване на контролна дупка. Някъде вдясно от мен чувам стърженето на ледобура на Тео. И той напредва бавно и внимателно в неговата посока. Разделили сме се за да можем да изследваме по голяма част от непознатия и за двамата ни водоем.
Накрая решавам, че вече съм навлязъл достатъчно навътре. Спирам за кратка почивка, вдишвам с пълни гърди от студения чист въздух и се наслаждавам на играта на слънчевите лъчи по ледената кора. Притварям очи и ги оставям да погалят и лицето ми. Топлата им милувка ме отпуска и почти забравям защо съм тук. В далечината пак се чува глухото стържене на метал по лед. Явно Тео също е достигнал до избраното място. С лека въздишка отварям очи. След малко ледобура ми вече е впил паст в ледената кора и неумолимо я дълбае. Добър лед, здрав и прозрачен, но малко по малко ножовете го пробиват и отдолу бликва, сякаш за да си поеме въздух, затиснатата под ледената кора тъй дълго вода. Тъмното петно вода бързо изяжда снега около дупката, намокряйки подметките на химическите ми ботуши.
Време е за риболов. Секунди са ми необходими за да извадя въдицата от калъфа, да поставя пинка на мормата и да я топна в средата на дупката. По трептенето на кивока, докато влакното увлечено от тежеста на мормишката, минава през него, следя дълбочината. Накрая кивока се успокоява. На дъното съм.
Внимателно започвам да клатя. Едва повдигнал мормишката от дъното обаче и кивока едва забележимо потрепва. Ръката сама, по навик, засича и с удоволствие усещам поривите на закачената риба. Започвам да навивам, нетърпеливо взираики се в дупката за да зърна рибето. Не след дълго го виждам,но нещо не е наред. Определено не е очаквания костур. По-дълго е и много по светло. Със замах го мятам на леда и ми се изяснява:
Бяла рибка. Супер начало. Внимателно я откачам и пускам обратно в черната окръжност на дупката. Нека да расте, ще я потърся отново след няколко години!
Упорито клатя още десетина минути в същата дупка, но повече удари няма.Май е време за нова загрявка с ледобура. Премествам се триисетина метра встрани и бързо пробивам нова дупка. Клатя в нея почти пет минути преди кивока да трепне. Кълването е супер фино и внимателно. Така кълват малките рибки, които не могат да налапат стръвта, но и големите боздугани, видели много през живота си и поради това внимателни. Засичам и рибата покорно започва да се издига към дупката. Май е от малките. Вече е почти под леда когато изведнъж напъва и дори се налага да отпусна малко аванса. Бря! Внимателно уморявам рибока, което ми отнема около две минути и няколко взимания на аванс и успявам да пъхна главата й в дупката. Канджичката ми е винаги под ръка, тъй че внимателно захващам рибока за хрилния капак и до мен на леда се мята костур около половин килограм.
Няма време за снимки. Тези риби не са единаци, Под мен трябва да има ято с тупалки. Едва мормата ми стига дъното, първо поклащане и кивока се сгъва. Тази напъва още от началото и дори се налага да потопя няколко пъти върха на въдицата в дупката, под водата, за да избегна късане на триещото се в назъбените краища на леда влакно. Естество, логично за зимния риболов ловя с 0,10.
Накрая успявам да пъхна канджата под хрилния капак и рибата е моя. Този определено е около кило.
Пускам пак и фиестата продължава. Ново кълване, ново пищене на аванса и за жалост скъса. Превръзвам бързо, за моя радост имам още една мормишка като скъсаната. Веднага я отнася товарния влак и след нови емоционални минути на напрежение още една бухалка е на леда.
Ново пускане, ново кълване, докарвам я почти до леда и се откача. Здраве да е. Следващата е отдолу. Оказвам се прав и още една бухалка скоро е на леда. Следва я нещо наистина едро, което отнася уловистата ми мормишка като бръмбар сламка. Сега вече се ядосах. Нямам повече такива. След кратко размишление слагам подобна на предните, но ПОДОБНА. Все едно съм пуснал в кладенец. Рибоците или се изпариха или нещат и да я погледнат. Усещам, че започвам да се ядосвам,но погледът ми пада на рибите до мен. Мамка му, за какво има да съм недоволен. При улов като този би трябвало да скачам от радост. Май е време за снимки:
Бавно прибирам такъмите и се отправям към Тео. Под стъпките ми снегът леко хрущи и сякаш шепне ' Браво майсторе"
Разлиствам ги и погледът ми пада на един запомнящ се ден, ден който заслужава да бъде споделен.
Слънцето едва е изгряло, а аз вече бавно напредвам по непознатата и на пръв поглед страшна ледена кора на водоема.
Първите лъчи, огряващи блестящия лед, ме заварват бавно да мърдам краката си, стъпка след стъпка, все по напред и по навътре. Там където се крият едрите риби.
Водоема ми е непознат и на всеки десетина метра спирам за пробиване на контролна дупка. Някъде вдясно от мен чувам стърженето на ледобура на Тео. И той напредва бавно и внимателно в неговата посока. Разделили сме се за да можем да изследваме по голяма част от непознатия и за двамата ни водоем.
Накрая решавам, че вече съм навлязъл достатъчно навътре. Спирам за кратка почивка, вдишвам с пълни гърди от студения чист въздух и се наслаждавам на играта на слънчевите лъчи по ледената кора. Притварям очи и ги оставям да погалят и лицето ми. Топлата им милувка ме отпуска и почти забравям защо съм тук. В далечината пак се чува глухото стържене на метал по лед. Явно Тео също е достигнал до избраното място. С лека въздишка отварям очи. След малко ледобура ми вече е впил паст в ледената кора и неумолимо я дълбае. Добър лед, здрав и прозрачен, но малко по малко ножовете го пробиват и отдолу бликва, сякаш за да си поеме въздух, затиснатата под ледената кора тъй дълго вода. Тъмното петно вода бързо изяжда снега около дупката, намокряйки подметките на химическите ми ботуши.
Време е за риболов. Секунди са ми необходими за да извадя въдицата от калъфа, да поставя пинка на мормата и да я топна в средата на дупката. По трептенето на кивока, докато влакното увлечено от тежеста на мормишката, минава през него, следя дълбочината. Накрая кивока се успокоява. На дъното съм.
Внимателно започвам да клатя. Едва повдигнал мормишката от дъното обаче и кивока едва забележимо потрепва. Ръката сама, по навик, засича и с удоволствие усещам поривите на закачената риба. Започвам да навивам, нетърпеливо взираики се в дупката за да зърна рибето. Не след дълго го виждам,но нещо не е наред. Определено не е очаквания костур. По-дълго е и много по светло. Със замах го мятам на леда и ми се изяснява:
Бяла рибка. Супер начало. Внимателно я откачам и пускам обратно в черната окръжност на дупката. Нека да расте, ще я потърся отново след няколко години!
Упорито клатя още десетина минути в същата дупка, но повече удари няма.Май е време за нова загрявка с ледобура. Премествам се триисетина метра встрани и бързо пробивам нова дупка. Клатя в нея почти пет минути преди кивока да трепне. Кълването е супер фино и внимателно. Така кълват малките рибки, които не могат да налапат стръвта, но и големите боздугани, видели много през живота си и поради това внимателни. Засичам и рибата покорно започва да се издига към дупката. Май е от малките. Вече е почти под леда когато изведнъж напъва и дори се налага да отпусна малко аванса. Бря! Внимателно уморявам рибока, което ми отнема около две минути и няколко взимания на аванс и успявам да пъхна главата й в дупката. Канджичката ми е винаги под ръка, тъй че внимателно захващам рибока за хрилния капак и до мен на леда се мята костур около половин килограм.
Няма време за снимки. Тези риби не са единаци, Под мен трябва да има ято с тупалки. Едва мормата ми стига дъното, първо поклащане и кивока се сгъва. Тази напъва още от началото и дори се налага да потопя няколко пъти върха на въдицата в дупката, под водата, за да избегна късане на триещото се в назъбените краища на леда влакно. Естество, логично за зимния риболов ловя с 0,10.
Накрая успявам да пъхна канджата под хрилния капак и рибата е моя. Този определено е около кило.
Пускам пак и фиестата продължава. Ново кълване, ново пищене на аванса и за жалост скъса. Превръзвам бързо, за моя радост имам още една мормишка като скъсаната. Веднага я отнася товарния влак и след нови емоционални минути на напрежение още една бухалка е на леда.
Ново пускане, ново кълване, докарвам я почти до леда и се откача. Здраве да е. Следващата е отдолу. Оказвам се прав и още една бухалка скоро е на леда. Следва я нещо наистина едро, което отнася уловистата ми мормишка като бръмбар сламка. Сега вече се ядосах. Нямам повече такива. След кратко размишление слагам подобна на предните, но ПОДОБНА. Все едно съм пуснал в кладенец. Рибоците или се изпариха или нещат и да я погледнат. Усещам, че започвам да се ядосвам,но погледът ми пада на рибите до мен. Мамка му, за какво има да съм недоволен. При улов като този би трябвало да скачам от радост. Май е време за снимки:
Бавно прибирам такъмите и се отправям към Тео. Под стъпките ми снегът леко хрущи и сякаш шепне ' Браво майсторе"
)))