Релакс с мухарка
Публикувано на: Сря Сеп 14, 2016 12:28 am
Беше юни, беше юли, беше август. Жеги, слънце и тук-там малко дъждец. Язовирчетата и рекичките задържаха доволно ниво на водицата. И рибките живнаха, а покрай тях и аз успях малко да живна. То не се седи само над менгемето. Приятно е да връткаш мушетата, ама още по-приятно е там – на водоемчето или реката.
Излетите ми през тези три летни месеца не бяха многобройни и продължителни – малко по Диканите, малко по Струмата и чат-пат на Пънчо, но и малкото мигове с мухарката в ръка сред природата ми доставиха максимално удоволствие. А и рибките от доста време не ме бяха виждали – аз тях също.
Струма (с. Прибой)
Голяма тръпка си е да усетиш трепета на мухарката в ръката. Бях позабравил нежния звук на бланката, изнизваща се бавно от тубуса. Бях позабравил и удоволствието от последователното стиковане на отделните й сегменти, лекото свистене на авансчето на макарата при нанизването на гънещия се като змийче шнур през водачите, тръпката при отварянето на кутийката с мухите, реещия ми се за мунута поглед по тревитчките, храсталаците и водната повърхност в търсене на летящите издайници за избор на муха и винаги съпътстващото ме колебание – Тази ли да сложа най-напред или Онази. И както винаги става при мен, слагам Онази, а Тази я вързвам после. Да де, ама като вържа най-напред Онази, а после пробвам с Тази, все си казвам: „Трябваше най-напред да вържа Тази, а после Онази.” Да де, ама ако го направя още в началото така, да вържа най-напред Тази, пак се получава същия казус в началото. И ако съм вързал най-напред Тази си казвам: „Трябваше да вържа най-напред Онази, а после Тази.” А кутийката пълна и с други мухи. Ама то само една кутийка да е ..... То се почва най-напред: Тази кутийка ли да е или онази да е .... Смях и сълзи. Станало време за биричка докато взема решение.
После идва тръпката от позиционирането ми на брега или във водата и подаването, след „задълбочени анализи” на шансовете – Там до онзи храсталак ли да се пробвам или Тук на равната водна шир. Гледам как рибките подскачат на 20-30, че и на 60 метра от брега и весело ме канят да нагазя и да си поплувам малко с тях. Решавам да им угодя и Хоп – водата ми напълва ботушите. Не че е много дълбоко, ама тинята е коварна. Водата – 30-40 санта, ама и тинята – 20-25 санта. Коварна работа. Ама пък ми е хладно на краката. Нищо, че съм скъсил дистанцията между мен и рибоците.
И се почва – като жаба, седяла цяло лято на сухо и едвам дочакала първата локва. Естествено, рибките започват играта първи. Шляп от ляво – хвърлям от ляво. Нъцки. Шляп отдясно – хвърлям отдясно. Пак нъцки. Шляп от ляво и от дясно в опит за синхронно плуване – аз обаче тарикатея – хвърлям по средата. И Оооо мили Боже – напън на линията, бланката се свива, краката се разтреперват. Дааа, ама не. То било закачка. А рибките продължават палаво да ми се присмиват – ту от ляво, ту от дясно, ту зад мен, ту пред мен. От време на време щуката и костура гонят дребосъка, а той като пръски от фонтан се пръска над повърхността. Красота и борба за живот слели се в едно. А аз стърча като току-що поникнала върба в центъра на тази игра и с нескрита завист проследявам с поглед поредния водовъртеж. И всичко това единствено и само на фона на чуруликащите лястовички и птиченца в съпровод с по някое прелитащо насекомо. Наоколо обикалят и няколко патета, опитващи се да изпеят песента Камино, ама с дрезгав глас.
Времето бавно и неусетно минава. Слънцето се слива с хоризонта и лъчите му рисуват причудливи фигури по водната повърхност. Започва играта на светлини и сенки. В играта се включва и ветрецът, който подсилва светлинните ефекти. А рибките – сякаш леко уморени и притъпили вниманието си започват да забравят за „стърчащата, новопоникнала върба”, изхвърляща от време на време тънка жълта и коварна нишка, която само допреди час-два я нямаше на това място. И се започва същинската игра. Кратка за оставащото време, но спираща дъха. Търпението на мухарската душа е възнаградено. Какво повече да иска от природата, която толкова щедро я е наградила с тишина, спокойствие, красота и палави рибки?
Време е денят да последва последните слънчеви отблясъци и да се скрие със залеза. Време е отново да се чуе онзи приятен шум от разглобяването на бланката и прибирането й в тубуса. Авансът изцъква за последен път и всичко притихва. Притихва в очакване на следващия ден. Мушетата са прибрани в „хангарите” и са в пълна бойна готовност за следващия излет.
А там някъде, в полумрака, една мухарска душа запалва цигарка, обхождайки с последен поглед притъмнялата водната шир и хоризонта. Денят е оставил надеждата, че всичко това ще се повтори, потрети ...... още и още много пъти.
Релаксът е бил на макс.
Едно клипче в допълнение на долните снимки:
https://www.youtube.com/watch?v=-I-n2cz3jtk
Снимките (кликнете върху някоя от снимките за по-голям размер. После само със стелките (наляво / надясно):
Кленчетата бяха предимно такива през цялото лято:
През лятото излизаха доста и такива каракудки:
Малко природни красоти:
Само тези кадри и няколко клипчета оцеляха от лятото, след като на един от последните ми излети изпуснах телефона във водата. Още много други рибки (шаранчета, каракудки, кленчета, костури) имаше на тези кадри, както и много клипове. Сори.
На всички
Излетите ми през тези три летни месеца не бяха многобройни и продължителни – малко по Диканите, малко по Струмата и чат-пат на Пънчо, но и малкото мигове с мухарката в ръка сред природата ми доставиха максимално удоволствие. А и рибките от доста време не ме бяха виждали – аз тях също.
Струма (с. Прибой)
Голяма тръпка си е да усетиш трепета на мухарката в ръката. Бях позабравил нежния звук на бланката, изнизваща се бавно от тубуса. Бях позабравил и удоволствието от последователното стиковане на отделните й сегменти, лекото свистене на авансчето на макарата при нанизването на гънещия се като змийче шнур през водачите, тръпката при отварянето на кутийката с мухите, реещия ми се за мунута поглед по тревитчките, храсталаците и водната повърхност в търсене на летящите издайници за избор на муха и винаги съпътстващото ме колебание – Тази ли да сложа най-напред или Онази. И както винаги става при мен, слагам Онази, а Тази я вързвам после. Да де, ама като вържа най-напред Онази, а после пробвам с Тази, все си казвам: „Трябваше най-напред да вържа Тази, а после Онази.” Да де, ама ако го направя още в началото така, да вържа най-напред Тази, пак се получава същия казус в началото. И ако съм вързал най-напред Тази си казвам: „Трябваше да вържа най-напред Онази, а после Тази.” А кутийката пълна и с други мухи. Ама то само една кутийка да е ..... То се почва най-напред: Тази кутийка ли да е или онази да е .... Смях и сълзи. Станало време за биричка докато взема решение.
После идва тръпката от позиционирането ми на брега или във водата и подаването, след „задълбочени анализи” на шансовете – Там до онзи храсталак ли да се пробвам или Тук на равната водна шир. Гледам как рибките подскачат на 20-30, че и на 60 метра от брега и весело ме канят да нагазя и да си поплувам малко с тях. Решавам да им угодя и Хоп – водата ми напълва ботушите. Не че е много дълбоко, ама тинята е коварна. Водата – 30-40 санта, ама и тинята – 20-25 санта. Коварна работа. Ама пък ми е хладно на краката. Нищо, че съм скъсил дистанцията между мен и рибоците.
И се почва – като жаба, седяла цяло лято на сухо и едвам дочакала първата локва. Естествено, рибките започват играта първи. Шляп от ляво – хвърлям от ляво. Нъцки. Шляп отдясно – хвърлям отдясно. Пак нъцки. Шляп от ляво и от дясно в опит за синхронно плуване – аз обаче тарикатея – хвърлям по средата. И Оооо мили Боже – напън на линията, бланката се свива, краката се разтреперват. Дааа, ама не. То било закачка. А рибките продължават палаво да ми се присмиват – ту от ляво, ту от дясно, ту зад мен, ту пред мен. От време на време щуката и костура гонят дребосъка, а той като пръски от фонтан се пръска над повърхността. Красота и борба за живот слели се в едно. А аз стърча като току-що поникнала върба в центъра на тази игра и с нескрита завист проследявам с поглед поредния водовъртеж. И всичко това единствено и само на фона на чуруликащите лястовички и птиченца в съпровод с по някое прелитащо насекомо. Наоколо обикалят и няколко патета, опитващи се да изпеят песента Камино, ама с дрезгав глас.
Времето бавно и неусетно минава. Слънцето се слива с хоризонта и лъчите му рисуват причудливи фигури по водната повърхност. Започва играта на светлини и сенки. В играта се включва и ветрецът, който подсилва светлинните ефекти. А рибките – сякаш леко уморени и притъпили вниманието си започват да забравят за „стърчащата, новопоникнала върба”, изхвърляща от време на време тънка жълта и коварна нишка, която само допреди час-два я нямаше на това място. И се започва същинската игра. Кратка за оставащото време, но спираща дъха. Търпението на мухарската душа е възнаградено. Какво повече да иска от природата, която толкова щедро я е наградила с тишина, спокойствие, красота и палави рибки?
Време е денят да последва последните слънчеви отблясъци и да се скрие със залеза. Време е отново да се чуе онзи приятен шум от разглобяването на бланката и прибирането й в тубуса. Авансът изцъква за последен път и всичко притихва. Притихва в очакване на следващия ден. Мушетата са прибрани в „хангарите” и са в пълна бойна готовност за следващия излет.
А там някъде, в полумрака, една мухарска душа запалва цигарка, обхождайки с последен поглед притъмнялата водната шир и хоризонта. Денят е оставил надеждата, че всичко това ще се повтори, потрети ...... още и още много пъти.
Релаксът е бил на макс.
Едно клипче в допълнение на долните снимки:
https://www.youtube.com/watch?v=-I-n2cz3jtk
Снимките (кликнете върху някоя от снимките за по-голям размер. После само със стелките (наляво / надясно):
Кленчетата бяха предимно такива през цялото лято:
През лятото излизаха доста и такива каракудки:
Малко природни красоти:
Само тези кадри и няколко клипчета оцеляха от лятото, след като на един от последните ми излети изпуснах телефона във водата. Още много други рибки (шаранчета, каракудки, кленчета, костури) имаше на тези кадри, както и много клипове. Сори.
На всички