Пътеводител за прехода. На себе си ли служим?

[GODzillata]

Това ми прилича на един съвет в темата "Изцепки......" - да спра тревата.
Е как да я спра "бе човек" - тя си расте и без мен, а аз никога не съм пушил:)

“Умрял един наркоман и попаднал в ада. Докъде му стигне поглед – все канабис. Рекъл той да си свие една цигара, да запали, ама нямал нито кибрит, нито запалка. Отнякъде се появил дяволът и нашият човек му поискал огънче, а рогатият отвърнал:
-Ако имаше огънче, това нямаше да е ад!”


Ето малко мои тийн спомени, спомени...

Ужким аз съм с шест години по-голям от Влади, а все той ме е учил на лошите работи.
Беше докопал от някъде някакви сухи зелени листенца, между тях имаше и нещо друго
зелено и едни чернички кръгли семенца. Обясни ми, че това било “трева”, канабис, ганджа, марихуана, джойнт - все различни имена за едно и също нещо.
-“Споко!” – вика Влади – “От това няма пристрастяване.”
Двамата отидохме у един приятел – Иво, който, заедно с брат му, се водеха за спецове в
областта, даже си отглеждаха и собствена продукция.
Навихме си с машинка по една цигара, след което запалихме. Тримата пушеха като изпечени дроги, правеха някакви табиети – мушкаха цигарата между два пръста, след което с длани правеха фунийка и вдишваха дълбоко, задържайки димът максимално дълго в дробовете си. Аз си я пушех като обикновена цигара, даже при по – яко дръпване почвах да кашлям, което предизвикваше смях в останалите. Даже така започнаха да се смеят, че нямаха спиране. Въргаляха се по пода, сочеха се с пръсти и смях, смях, смях. Нещо не можех да разбера какво има толкова смешно. Те ми казаха, че от първият път не винаги ставало. Може и да са били прави.

Скоро след този случай, аз и още един приятел – Емо, си наехме квартира, където заформяхме яки купони. На един от поредните, някой беше донесъл “трева” и аз реших да видя какво ще ми стане от втория път, щом от първия не се получавало.
Взех една цигара и я дръпнах като вакуум – помпа. Аааа! – докато пушех ганджата, си “разреждах” с обикновена цигара. Май и този път не ме “хвана”. Цигарите свършиха, дори и обикновените, затова аз скокнах до близкото магазинче, за да купя една кутия.
Чувствах главата си замаяна. Когато ми дойде реда на опашката, аз ни в клин, ни в ръкав, изтърсих на продавача:
-“24 часа”, ако обичате.”
Всички извъртяха глави към мен и ме изгледаха с недоумение – там не се продаваха
вестници. Аз включих каква глупост съм изтърсил и избухнах в смях. Опитвах се, хлипайки, да поискам кутия с цигари, ала на езика ми беше все “24 часа”, затова аз с гръмогласен кикот си излязох от магазинчето под неодобрителните погледи на хората, които сигурни са сметнали, че съм пиян, което е по – добре да си мислят, отколкото че съм се напушил, надрусал, или какъвто и да е терминът.
По пътя за квартирата, аз все още се хилех на глас, въпреки че се опитвах да си прехапя устните, защото наоколо имаше хора, обаче не успявах да се сдържа, а само като си представях каква гледка съм отстрани и още повече и по – силно започвах да се смея.
Може пък да са ме помислили за луд?!

След това имах още няколко случая, когато съм пушил “трева”, един път даже бяхме на гробищата – аз, Влади и едно девойче. Свирехме на китара, пеехме и пушехме. Бяхме горди, че не ни е страх, тъй като беше някъде след полунощ. Но явно малко ни “държа”, защото почнахме да се ослушваме за странни звуци, смълчахме се, и изведнъж като скокнахме, с викове се изнесохме от гробищата.

Един ден, моят друг приятел Ани, ми се обади и ми каза, че си е намерил кола във Враца, която смятал да си я купи – “брато, страхотен мерцедес и е тънка лайсна, хайде с мен и с Евстатки и Урио - да скокнем да я вземем!”
Можех ли да откажа на такава покана и такава компания?! Още повече, че във Враца имахме две познати девойчета, едната от които се “друсаше” яко – то трева ли не щеш, то хапове ли!
Вдигнахме се с Ани – Ачмонек, Урио и Евстатки, който е глухоням и по принцип е голям досадник – отвори ли уста и хване ли те за лаф – спиране няма!
Изтърсихме се в безводния град Враца, където и гарга не каца, според народното поверие. Намерихме хората, продаващи мерцедеса, огледахме го, придавайки си вещина, макар че никой от нас не разбираше от коли и в крайна сметка Ани го купи, след което беше време за?….купоооон!...
За поливане на новата придобивка на Ачко, който беше много горд от факта, че първата му кола в живота е мерцедес, нищо че е по-стар от него.
Натоварихме се ние четиримата, взехме двете познати девойчета от Враца и отпрашихме за Мездра, където родителите на едното момиче имаха апартамент, но не живееха там, което беше супер за нас, тъй като бяхме намерили терен за предстоящата вакханалия – “йо, момци, сега ще ги скъсаме тия двете, ще поркаме здраво, ще се друсаме и т.н.” – шушукахме си ние.

Обаче….пристигайки в Мездра, към нас се лепнаха още трима местни познати на нашите две момичета, с което се увеличи конкуренцията – бяхме седем момъка на две девойки.
Влизайки в апартамента, туземците наизвадиха разни хартийки, лули, машинки за свиване на цигари и бурканчета, пълни с канабис, след което започнаха да правят цигарите, ама какви цигари бяха – кубинските пури ряпа да ядат!……Всеки налапа по една и започна едно пушене, едно димене, едно кадене - ужас!….почти не се виждахме в стаята, ама ние четиримата не можехме да останем по – назад и затова пафкахме ли, пафкахме….хахаха…..и се смеехме неудържимо, а пък Евстатки изведнъж стана някакъв блед и разговорлив, бръщолевеше и ръкомахаше на воля и снимаше с фотоапарата си без да жали лента – забравих да ви кажа, че Евстати, нищо че е глухоням, е фотограф и то не лош.
Винаги, когато си разглеждам албума със снимките от онази вечер в Мездра, ме напушва смях, гледайки блажената си и ухилена апатично физиономия, гледайки как Ачко тялом се е отпуснал на един диван, а духом се рее някъде, съзирайки тъпата мутра на Урио, който всъщност се казва Светлин, веселият и възторжен поглед на Евстати, похотливо заглеждащ двете девойки, самите две момичета, носещи ленти на челата си, сигурно представяйки си се за хипарки, захапали по една цигара с “трева”.

Както и да е….по едно време зверски огладняхме и за секунди оплячкахме хладилника, но наличните запаси, изразяващи се в половинка хляб, малко маргарин и буца сирене, се оказаха недостатъчни и някой излезе с предложение всички вкупом да излезем навън и да потърсим кльопачка и така почти всички излязоха, а аз и едното девойче си останахме вътре и докато другите се върнат, ние до толкова се бяхме сближили, че през нощта се отделихме в една стая, където пък не се отделихме един от друг, а на сутринта другите ми завиждаха, че само аз съм бил намазал, ха-ха, аматьорите те, с мен Донжуанът на всички времена, с Казановата на България, с Ромеото на всички Жулиети, с мен да се мерят?!? – наивници!

Хм, явно споменът ми от Мездра е по – ярък със случката с препасаната през челото девойка, отколкото от напушването.
Последният път, ама наистина последният път, Тома - неверни, когато пуших ганджа, беше преди няколко лета. Напушихме се с Влади, то – с кой ли друг! – и отидохме на дискотека. Едва стигнах до там, защото тази “трева”, която пушихме, направо ме занити. Вървях на една страна, бях като кола с нерегулирана предница. Стана ми лошо, сърцето ми биеше като лудо, имах чувството, че всеки момент ще се пръсне.
Прибрах се вкъщи, зарязвайки Влади. Лицето ми беше пребледняло, зениците ми се бяха разширили също както…нали си спомняте както кога? Отидох посред нощ при една моя леля, тя е зъболекар, която ми даде някакви хапчета да пия и след това си легнах.
Ставайки на сутринта, се зарекох никога повече да не пуша “трева”, защото наистина си е shit! От тогава не съм нарушил това си обещание. Де да имах такава воля да откажа и “обикновените” цигари!

[INCUBUS]

И "тревата",и таблетките на Стоунчо,че и кучето му са shit,даже и крайбрежното му море,край което се разхожда,както го усещам,не слуша рок-музика и чете /напоследък повече пише/жестоки глюпости.С цел постигането на незабавен оздравителен ефект,ще следва да обърне съответното внимание на бутилките /питиетата от тях не трябва да се мешат с таблетки!/и на просташкия жив живот сред немитите смърдящи тела на младите девойки от квартала му.

[Мънцата]

.....

Кирееее След тоа пост вече темата ми е във фейвъритс Никога през живота си не съм и опитвал въпросните субстанции, нито имам намерение някога да опитам, абсолютен противник съм, но този иначе тооолкова дълъг пост ме изкефи маскимално с ... как да го кажа ... човещината? Не знам, не мога да го обясня... А има и хепи енд с важна поука

п.п. Деба тез "обикновени" цигари, няма отърване, ама пък ги меля с кеф веее

[stonetales]

Винаги ми се е искало да изпитам и аз какво е да се дрогирам:)
Ама както не мога да вдишам даже дим - кво да направя?
Кире - наистина ме изкефи писаното:)

Инкубу - моля те пак - не преекспонирай собствените си недостатъци върху мен. На времето имах рок група, бях вокал и правехме Van Halen, Whitesbake, Kiss i т.н. Китариста ни пушеше, ама си беше луд по начало.
Нещо смешен ми ставаш вече с неодобренията си - не са ми интересни. По принцип хората, които търсят чуждите недостатъци не ме вълнуват. А и тук има присъстващи, които могат да ти потвърдят че това е така.

По молба на Кирето, (бях му обещал нова история, ала времето не стигна), ще пусна нещо свежо от един друг форум, свързано със визуализирането. От тия дни е :

Arthur
Относно: На себе си ли служим?
Някои писатели са майстори в описанието на визуалните неща. Те могат да описват в детайли всеки един предмет или действие. Като например:

Протягайки бавно ръка гледах как ръкавът ми постепенно се отдалечаваше от китката и косъмчетата на ръката ми обръщайки пътя си от това движение заставаха за миг вертикално преди отново да полегнат, когато докоснах запотената от ледената напитка чаша, по стените й се спуснаха две вадички от търкулналите се капчици образували се при допира с топлите ми пръсти...

stonetales
Относно: На себе си ли служим?
Стъписан от тази гледка, дъха ми направи мека и топла бариера около чашата, покривайки я със чувственото съдържание на гърдите ми.

Овала от мека мъгла се сля с пълзящите надолу ручейчета неспокойна влага.

Пръстите ми замряха.

И времето спря................
__________________
ТАНЦУВАЩА ПО ВЪРХОВЕТЕ НА КЛЕПАЧИТЕ МИ

[stonetales]

Обичам да се захващам с няколко неща едновременно, а не винаги успявам. Но вече не се сърдя на себе си, не сея твърди и неизпълними закани, целящи да докажат твърдината в собствената ми гръд и даже в повечето случаи ми харесва това, което съм направил. Приятно е да харесваш собствените си неща. Бликащото отвътре удоволствие, ти помага да си вярваш, а това вече е много. Поне за мен. Всъщност, само за мен ли? Някак си, не вярвам, че съм самотен!

Седиме си със Стаенча около масата. Наобикаляме `я един вид, като присъствие поне. Полуизлегнал се е той на стола, притворил очи, мисли! Мисли! Мииисли! Явно не може без това. Бликащи отвътре, много ситни бръчици, рисуват от време на време красиви паяжини по челото му и намекват, Намекват само, за неизмерими дълбини и процеси. Чутовно! Очите му преминават през мен от време на време блуждаейки, усмихва се.

се и мълчи
Не ни е нужно да говорим. Разбираме се прекрасно и без думи. Не, че понякога не ги използваме! Ситуации като надиграването един друг, кой да плати сметката в някой ресторант, понякога отнема часове на убеждения за пак налегналото ни безпаричие и ред несъществуващи проблеми, което ни кара да отприщваме неподозирана и от двама ни изобретателност и бликащо, ала от сърце, красноречие. Не бих използвал думи като “циция”, защото някак си не приляга на ситуацията. А за “скъперник” даже не съм и помислял! В останалите случаи ни трябват много малко. А пък и останалите случаи са още по - малко. В отговор на усмивката му, надлежно концентрирана върху несретната ми особа, свеждам очета, не мога да се сдържа и се усмихвам доволно. Познаваме се от 15 години и знаем какво означава това. В случая, – нищо определено на пръв поглед, но знаейки го, се хилим още повече.
- Трай, - казва той полусериозно, полуусмихнато и ме поглежда право в кладенчетата, струящи бездъние.
- Почакай Пола да тръгне на работа! – Потрай малко! - пръстите му зашарват по масата, сякаш търсят нещо, каквото и да било, та дори и чаша .

Оглеждам се наоколо. В стаята, потънала в кротко очакване и неопределим, но сякаш мирис на мухъл, на пръв поглед няма друг и аз се досещам, че думите му са отправени към мен. Зачаквам.



Добре де! Мълчаливец, като мен не бърза за никъде, от дни не съм излизал и това ми е първото съзиране на бял свят, ако не броим ежедневните разходки до парка, тъй като броенето обикновенно се прави наесен и то най-сериозно. Тогава пилците се подреждат ката ден на небето в специални, подбройни фигури и броенето е естественно и абсолютно неизбежно. А и резултатите от броенето също, точно като гаргарата, която си правят със очакванията!

Но не обичам, тоест не издържам да седя дълго на едно място и явно съм разсеял Стоян от несложните му мисли. Не случайно, дядо ми по баща ме наричаше Търтонкьо. Какво ли е имал в пред вид? Бог да го прости стареца, пречех му да спи, с постоянното си обръщане в леглото, през дългите зимни нощи.

- Ще излезе към 6, - допълва той, с думи, пропити с явна надежда, посяга към цигарите и защраква, защраква, защраква, древната, древна, метална запалка, – “ масивен месинг” – която, - кой би могъл да знае как, но все още припалва понякога. Това наистина е чудо, - древният отрошляк поема дъх, закашля се и се възпламенява. Само себе си. Дъх на неприкрит възторг от възобновеният живот се носи остро наоколо. Стаенча поднася пламъчето, спирайки с длан течението понадигащо килима, запалва папиросът, дръпва, гледайки ме триумфално право в очите и издишва към мен, знаейки много добре, че няма да ми е приятно по някакъв начин, – поне колкото е необходимо, за да издържам на приличието! Аз и не го правя. Кашлям. Кашлям си. Не пуша, но не защото съм някакъв въздържател, или нещо преподобно – не, просто не мога да гълтам дима. Ситуацията наподобява пъхнато в нечия уста дуло на карабина. Кой би искал да поеме от такъв директен упор? Ако можех, със сигурност щях да съм върл, страстен пушач, но не мога! Нещо или някой, ми прави голяма услуга. Стаенча, с явно наслаждение ме гледа как се давя и настроението му видимо се покачва до 451 по Фаренхайт. Той самият ги е спирал на няколко пъти и е много доволен от себе си. Може го и това си е!
Седим и … пушим мълчаливо. Той, – активно аз, – пасивно! Чакаме! Активно! В другата стая Пола се приготвя за работа. През затворената врата се чува бученето на телевизора, – някаква музикална програма набива ли, набива клинци в мозъците ни, а ние търпим непрекъснато и последователно, завъртайки от време на време глави за по–добри попадения. От време навреме, се чува приглушен звън на гедоре и доста интелигентно сподавени ругатни по адрес на някаква непалеща метла. Еееееххх......, а помните ли, какви бяха метлите едно време.......?

И двамата знаем, че на горният етаж ни чака литър и половина домашно червено и това ни кара да сме още по – задружни, в малката си тайна, тъй като то пък не знае, че го чакаме.

Пола е приятелката на Стоян - за момента поне, която органически не понасям, непрекъснато, поради вродената `и склонност към манипулация и тайнственни занимания с авиомоделизъм. Ремонта на метли е друга тема, а пък и те не се поддават на манипулации! Още на времето в казармата, Васил Ников, – мой стар войник, ме беше предупредил за несвойственността на жените с дебели глезени. Прав излезе, – не стават! По – често сядат, но това е друго. Е, вярно е, че има изключения, но Пола определено не изключваше себе си от каквото и да било, поне, доколкото не можеше! Би ли могъл да се изключиш от нещо, на което не принадлежиш? Помня момента, когато си прибрах уредбата от Стоян: напрежението от явната дисхармония на ситуацията вибрираше и отекваше от стените под най различни ъгли и цветови нюанси и точно в този искренно назрял момент Пола най - сериозно заяви Стаеню, според мен изключително съдбоносно, че не би искала ТЯ да става причина, той да се разделя с приятелите си! – и не стана! Аз, обаче станах и се изнесох. Навън се смях дълго. Какво ли наистина искаше да помисли тя? А беше ли си оставила избор изобщо, робувайки на желанието си да надделее?

Както винаги, Стоян си е загубил гребена по време на безрезултатното му търсене, а косата му е останала в естественото си, избухнало състояние, поднесено на консуматора, който и да е той на разтърсващата гледка, в което всеки косъм твърдо и непоколебимо отстоява мнението си. Неговият завиден “хеър – стайл”, се постига по особен, специален начин. Косата се навлажнява невнимателно и след това още по-така се разтрива с хавлия. Ефектът е наистина впечатляващ и поразителен, защото косата му е дълга и невъзможна. Кръвта просто нахлува в ръцете му в резултат на неистовият масаж. В комбинация с бляскащият, със или без наличие на жена поглед и същата тази немирност, се получава типичният за него рокаджийски вид. Мухите, между зъбите, обаче, никога не са го вълнували, а пък самият той е достатъчен надпис на себе си! Добавяйки вродена мъдрост, природата, или който и да е, е създала съвсем не на шега особенното чувство за хумор или съвсем стабилно състояние, наречено Стоян. Това същото състояние, смуче дълбоко от цигарата и издишвайки, с отметната назад глава ме пита провлечено, фиксирайки ме през замрежените клепачи и облачета немирен, разстилащ се на талази дим.

- Ееее, как си бре, педерастино?
Пак се оглеждам и не знам защо, но отново не забелязвам друг в сгушената, проветрива стаичка. Звуците са нарочно ясно разчленени, за да създадат впечатление за искрен интерес, който всъщност си е съвсем на мястото, сред толкова многото ментета по широкият свят! Осъзнавам, че дори и този път интереса е насочен към мен. Съвсем не между другото, а направо, наша стара практика е нарочно да не сме учтиви, по примера на дипломатично благовъзпитаните особи, за да се тестваме един друг. (Животът е едно безкрайно изпитание, дори когато го живееш най - безотговорно, както и се опитваме). Очите му са присвито – скрито изучаващи, нещо си, не знам какво си, а пък къде – нямам си представа. Не забелязвам това, а и не го разбирам, но Изворът на безкрайното спокойствие, бълбукащ срещу Стоян, изромолява леко и безотговорно.

- А ти как си бре, маймуно?
Шпагите са кръстосани, звънят на метал е благоприличен и милосърден засега.

Години по-късно, обръщението ”мамун”, така невнимателно внедрено от Стоян, завоюва стабилно и приоритетно място в езика и бита на работниците от известна столична фирма, занимаваща се със превръщането на физическа и психическа, във финансова енергия, даряваща ни със така цененият насъщен.

Сещам се за един от любимците на Стоян, – таралежчето наречено Иван! Ваньо беше малък и смешен муцунест бодливко, събиращ се на дланта на едната ръка, – горе долу, голям колкото България. Ако не вярвате, качете се на прохода Троян - Кърнаре и се огледайте! При туровете за овации, които Стойо извършваше по улиците на София, Ваньо неизменно предизвикваше букети от топли чувства, от страна на жени, деца и момичета, излегнал се кротко по гръб, преметнал крак върху крак, в дланта на съ - временният си стопанин. Нерядко, дори възрастни и съвсем сериозни господа, стопляха студенината в погледа си, – за секунда само, но достатъчна, може би, за да им припомни нещо, – но......, какво беше това, какво става, имаше нещо, а – ха, нещо такова май беше......., – и аха, аха да се сетят, но присъщата им студенина отново скриваше завинаги, пробилата топлинка.

Та, с въпроса си нямах пред вид нито Иван, нито обикновенната, редова маймуна, почесваща замислено, опуленото обиталище на интелектуалният си завършек, а един рядък и късокосмест вид човекоподобни, нямащи каквото и да било общо с моя приятел, освен променливият блясък в очите, реагиращ не само на повишено осмотично налягане!

Толкова. Не сме се виждали от доста време, зоологията определено не ни вълнува, за момента и по таз, а и други причини, радостта ни от срещата не се нуждае от приказки. Дори и от истински такива, разказвани от бабинки по миндери и седенки. Тя и от вино не се нуждае, ала ние нали сме си пощеливи и ценители, а пък и във виното е истината, според древните актьори, та неуморно бдим! Непреклонно! Обменяме си общи лафове, мотаем се, един вид, по отчайващо безуспешен начин, но и двамата мислим за друго. Отгоре, (не по клоните, а по стълбите), слиза племенника му, - Ники и започва да ни облива с не безинтересни, но пък за сметка на това, безкрайни, детски истории. Конструкция на пиленце, също такъв гласец, който е почти изключено да ти омръзне преди третия час. Интензитета му е невероятен, – стотици и стотици думици, само в една нищо и никаква, мъничка и все пак крайна минутка. Гласчето му, е по детски тъничко и от време на време ни писва, но пък така хубаво убиваме времето. Убийци!

Ники, - казвам му, - Хайде, сега ще ти засека половин час непрекъснато говорене, искаш ли? – питам го, а той учудено и замислено ме поглежда, явно зает с класифицирането ми, като очевидно позачезващ вид.
Ама, защо? – не се замисля много и окончателно ме забожда в хербария, – раздел кихавици.
Добре де! – и настъпва педала.
Стоеня се нахилва, раздипляйки вродената си, но рядко използвана мъдрост, на едри и воднисти талази, млъкваме с уважение, ушетата ни ловят вятъра, но чудно, Ники забавя темпото още на третата минута. След още няколко завоя се разсейва окончателно, навигатора заспива и съвсем започва да търкаля някакви същественни дреболии по масата. Настроението му ни най – малко не се е променило, но някак си не е същото.
- Хайде бе, Ники, давай, - подканяме го ние, но той се подхилва, клатейки се върху стола, сякаш за да отхвърли безсъвестните обвинения и колкото и необичайно да се чувства, мълчи, без да се изпълва с угризения, а и с каквото и да било.

Какво става, защо не говориш? - питам аз, извивайки деликатно върха на мустака си, предизвиквайки го да извие тънкото си гласче. Всеки с атрибутите си!
Ааааа, не ми се говори вече. – замълчава и продължава да си играе с нещо МНОГО важно. Търкалянето на небивалици остава в безвъзвратно оттеглилото се детство, освобождавайки място на многото бъдещи вероятностни.

Разсейва се, пилето златно и не ни брои за нищо, (право си е детето, а все още е такова) – за негов късмет, но ние, продължавайки обединеното си съществуване около общата, наситена с настроение, цвят и истина, заветна цел, седим, чакаме, а времето скъпоценно изтича между собственните си пръсти. И то не бърза като нас, както би го правело, ако съществуваше. Знам ли? Не съм го виждал никога, освен оповестено върху циферблата на онзи уред, който с неуместните си твърдения продължава да потвърждава екзистенциалността на закъсненията. Въпреки, че това си е напълно негова работа, нас не ни засяга и ние не се и опитваме да му пречим. Ето, нагласената с пола и нещо отгоре Пола, внимателно гримирана, рита, припалва и излита, бащата на Ники донася виното, отказва да пие с благи грешници като нас и прибира детето на сигурно и съвсем почтенно място.

Истина е, че моментите на хармония са много сродни. И още по-редки! Като тишината, между капките! Настъпилият е точно такъв - сам по себе си пълен с равновесие, деликатност и лека привършеност. – Маса, тишина и вино. Компанията на приятел в такъв момент е истински дар отгоре, а цъкането на стенен часовник – задължителен атрибут – как иначе бихме забелязали тишината, докато капките се стичат покрай ушите ни. Стискайки зъби, търпим, тихичко скимтейки, липсата на самотното тракане, ушите ни помръдват от непосилното напрежение да дочуем каквото и да било, а лицата ни се сгърчени от прииждащите спомени за празни, тракащи, самотни стаи.

Хеър – стайлът щръква доловимо под напора на кръвта, притежателят му протяга гальовно ръка и отваря бутилката още по-внимателно. Налива в чашите. Чува се пресен, олюляващ се къл-къл, следва звън и червеното се стича в гърлата. Нищо не може да се сравни със първата, а пък и със втората глътка и докато не развалим нещо с думи го разлистваме опипом с мисли, тишината оздравява от болното си очакване, отдавна отминали пиршества скачат с трясък, катурват маси и вдигат неоправдано буйни и поучителни - и оръжия и наздравици.

Този, който е правил виното е бил майстор. Той все още е! Жив и див! Дъхът на пясъчник, вятър и ароматът на слънце пронизват телата ни, сурваме се по южния склон, раздирайки зарасналите рани и всеки от нас се връща назад, към себе си. Аз съм на моя слънчев баир и то не за части от секундата. Вдишвам заобикалящият безкрай и ми е непривично и чуждо да се върна обратно. Оглеждам се, правя няколко крачки (около осем, но вдясно), наоколо и осъзнавам, както първият път, колко ми липсва всичко това. Това е моето място, тук на тази земя. Оглеждам се наоколо и с тъга се прибирам обратно. Стаенча ме поглежда, а очите му струят нещо покъртително и неуловимо. Не знам нито къде не го е уловил, нито колко го е покъртило, но е било вярно място. Червеното все още се стича по гърлата, това е само първата глътка, която е и също толкова невинно - самотна. Ръцете държат чашите, все още във въздуха, духовете пъплят към местата си, все още в недоумение, а ние постепенно осъзнаваме колко много ни е липсвало това през изтеклите месеци, все още като сълзици. Самотата не е за всеки! Най - вече за самотните!

Преди много години Митко, мой ученик по китара ме заведе при негов приятел – също китарист. Аз водех курс по класическа китара, а Стоян още тогава здраво беше захапал рока. Беше докарал и прическата, но и завидно усещане за ритъм, което ми липсваше напълно по това време. По - скоро, не, че ми липсваше – нямах го и изобщо не ме вълнуваше. И сега го нямам, но това са си болки на растежа, - както казвам понякога и то за това, което расте, особенно пък, ако не старее. През изминалите години спомена за тогавашното свирене ме преследваше винаги, когато хванех изкъсо китарата. Е, всеки от нас е дошъл на тази земя по различна причина. Моята явно не беше музиката, но тогава още не го знаех. Много ми тежеше, но и това мина, най-накрая. Whatever, китарата е далеч от мен и пръстите ми са свободни за други неща. Още по - хубави!

ИИИИИИИ..... `бааах му майката, - страхотия, - изтръгва се от устните ми, за ужас на всички недовъзпитани и самите те отпиват вече, ама истинска глътка. Наистина, понякога не мога да се издържам сам! Майстора си личи със всяка молекула, вливаща се в изсушените ни от ментета тела. Слънцето на Елисейна ни огрява и заедно със Металика, която слушам сега, кара спомена за този момент да звъни в сърцето ми. Ах, таз` душа – камбанария! Както казва Чурулик – Нека силата да беше с нас тогава. Беше, я! Чурулик умее да всява добро настроение в околните.

Стоян пали нова цигара, избягвайки втората употреба, гледа през разстилащият се дим, разлагайки го на спомени, постепенно налива отново и потъва в съзерцание на палава хлебарка, която с прикляквания и прибежки, се опитва да мине незабелязана през бойното поле. Минава време, тя не минава, чашите се пълнят пак и информацията за това и онова, за този и онзи прелита между нас, с леко припърхване. Никой не засяга основният въпрос, които танцува по езиците ни старинен испански танц и дразни вкусови рецептори и съвсем беззащитни лигавици с потропването на беззъби кастанети. Аз съм взел решение, стискам го здраво в ръка, мълча, но с напредъка на чашите ситуацията се променя. Нещо недоловимо се прокрадва, възприятията се раздвижват, погледите размиват фокуса на така успешно задържащите се образи, движенията се забавят, а мислите текат без вялото и уморено дирижиране на ежедневието. Силата се мотае наоколо, използвайки съвсем променливи константи, но не взима определена форма. Безформена `и работатата. Предполагам, изчаква да размекнем обложките. От само себе си, разговора поема посока към уникалната уредба за китара и глас, която стои съвсем неподвижно в един заложен магазин.

Преди доста време сънувах. В цялата живост на нередактиран, цветен триизмерен сън, Стоян, опрял глава на рамото ми, ме поглежда. В силните му иначе очи, виждам чиста, безкрайна тъга. Казва ми, почти плачейки:
- Никой не иска да дойде на сватбата ми. – Как ще дойде, като сватба нямаше?
Това беше. Не стана дума за покани и т. н. Сияйната тъга на този сън няма да ме остави никога. И аз нея! Знам, че тогава сънувах душата на Стоян.

- Братчед, - казвам му – Ако до нова година не се продаде, ще ти я дам. Ако не се продаде до тогава, май въобще няма да се продаде.
Съобщил съм му решението си, той реагира спокойно с думите:
Абе знам, че има Господ и тази уредба ще е моя.
Да, казвам, - Има Господ и тя ще се продаде.
Вдигаме наздраве за Господа, Той надали изобщо ни чува, но ние сме чисти. Все още!
Знам, че ти беше гадно, като си я взех, но имам нужда от пари, бартчед. Трябва ми оборудване за работа.
Наситено мълчание пълни кухничката, насища се още малко и тогава Стоян става от стола, мятайки в движение към мен:
Ташаците ми откъсна, копеле гадно, като си я взе – и отпрашва към другата стая, вдигайки премерено висок прах зад себе си.
Усещам как във мене нещо се преобръща, пластове от енергия се раздвижват, силата идва на място, дръпва сериозна глътка и след кратко обсъждане със себе си променя решението. През това време Стоян е седнал отново и смуче жадно пустата цигара. Аз или силата, става, заобикаля масата, прегръща Стаеня, отмества хеър – стайла, целува го по слепоочието и изрича:
Твоя е. Имаш я! – имахме пред вид уредбата, не Пола!
Сяда, вдига чашата и отпива. Сила, `ко да я пра`йш? Пие и се!
След три дни уредбата беше в Стоян.

[GODzillata]

За който не ми отговори на въпроса - само аз ли, тук, съм дете на Господа?:)

Тази сутрин ме осени прозрението - ДА! КамИкЪ е дете на Господа!
Н'ъл знаете песента - апотеоз, написана специално за Него - "Камъните падат от небето". Е, к'во искате повече, щом КамИкЪ иде от небето, чий син да е?!

[grizmin]

Баща Метеорит,майка -Комета ?

[chirusa_bg]

Добро утро пичове, Шехерезада

Кире, убава история! Май съм фен на глухонемия
Аре че треа се чете и на Камика историята, а работния ден наближава

[Dedy]

Добро утро пичове ...

Кое му е доброто на шибаното утро, питам ас? И въопще, как по дяволите, едно утро мое да е добро? Та нали с него почва още един гаден ден от скапания ни живот.

[GODzillata]

Кое му е доброто на шибаното утро, питам ас? И въопще, как по дяволите, едно утро мое да е добро? Та нали с него почва още един гаден ден от скапания ни живот.

Деди, ето ти една доза позитивизъм и една оптимизъм:

Не убивайте темата с негативизъм, все пак всички сме карпатски мечета

...барометъра показва, че няма нужда от поредната област от ниско налягане. Нека бъдем позитивни, нека със силата на мислите си обърнем вятъра и нека днес се радваме на свеж североизточен полъх.

Нека...ъъъ...силата бъде с вас!...и нека да е лято!

А'ре лек ден от мен, че отивам за рибааааааааааа....

[INCUBUS]

Стоунчо,аз немам недостатъци Съвършен съм,което е на един уй място до свършен съм.Немаш никакво право сал ти да са праиш на откачалка,че и с графомания!И на други им е интересно.Нищо не ти окачвам,вервай ми.Ама си пряка проекция на разни мои случаи от протоколите с други такива "деца на Господа".И такова-дрога на теб не ти трябва,ще ти дойде прекалено,като на "Трабант"да му сипеш керосин,той самият живот си те упойва и превъзнася достатъчно.Пиши,душко,пиши до изнемога,до посиране,до пълно скапване.Така,около теб ще има само добри вибрации и махни това куче-котка ти требе,да ти поглъща едни такива вълни,дето ги излъчваш,та чак през нета,ми развалят вкуса на мастиката,Damned Hell

[GODzillata]

Опа, банда!
Върнах се от риба, такава просто нямаше де, та рекох да разтуша малко тук, но що да видя - мани, че ни вест, ни кост от КамикЪ, ама и Ицето го разкандардисва да не пише.

Ице, един ще жали, друг ще го проклина, но неговите песни все ще се четат!

[lusienn]

Е за камъните от тракииско време по нашите земи-седят си от векове.Тази година ги видях за първи път и ги показвам на колегата в темата.Било е светилище.Отпред пред камъните е поляна колкото футболно игрище,заобиколено с букова гора.Над маслен нос е. е още не съм прочел всичко но влизам смело

[GODzillata]

Бе друго си е Стоунхендж:

[snegk]

Това са камъни, не като вашите