Пътеводител за прехода. На себе си ли служим?

[stonetales]

Коуеуото нема равно, повервай ми, балканджи Йово:)

Георге - всичките казани тоз сезон са с Всякаквоплодно джибре:)

кайсия, нектарина, праскова, синя слива, банан, ананас, диня, пъпеш, и не си спомням още какви бракове от плод-зеленчуци:)

[lusienn]

Днеска Петък,ден на майстора.Времето е ветровито,та ако има някой да казва нещо,може да почва.Е една снимка за цвят.Кадъра е уникален,и затова е пуснат където трябва Може да се включвате,докато се пече казана с ракията.А тука ни претставят фото игра с луната Е

[GODzillata]

Хм, т'ва с луната е яко, трябва и аз да пробвам някой ден...

Иначе....мдааа.....петък вечер е....

[stonetales]

Слязохме от маршрутката на гара Курило, пихме по кафе в някакво мърляво капанче и се запътихме към Гниляне.

Преди това, докато пресичахме кръстовището на гара Север, за да изчакаме маршрутката, бях казал на Пацко, че този път имаме задача да не взимаме никакъв алкохол със себе си. Пацко, който трудно изкарваше без биричка, ме погледна с пълно безразличие и ме попита нещо от рода на:
Само това ли е?

Вървяхме по моста над Искъра – след “Зебра” - и наблюдавахме един ентусиаст, който се качваше в каяка си, за да се пусне надолу към Своге. Представих си цялото му пътуване, разминаването с дърветата, въртенето из бързеите, забиването из луди места и храсталаци, на които иначе никога няма да стъпиш и се израдвах за него. Махнахме му, засмяни, предвкусвайки и ние удоволствието му, махна ни и той, отговори ни на въпроса за къде се спуска, а жена му се качи на колата с която бяха докарали каяка, изкачи се на моста и мина покрай нас с усмивка на лицето. Махна ни и тя за поздрав. Представих си как кара бавно и полека надолу по дефилето, как без да бърза сяда на някое кафе и го чака през цялото това време. Бяха изпаднали в пълно безгрижие – и двамата.

Малко преди това бяхме попитали младо, пълно със сила момиче да ни упъти. То беше от онзи здрав, мускулест, леко заоблен, светъл тип млади жени, с открити и ясни лица, които се срещат в малките градчета и селца на Подбалкана. Упъти ни момичето и след като отминахме, не се сдържах да коментирам:

Леле бацеееее – колко много секс има в това момичеееееее....

“Не се разсейвай”, ми отговори бацката и се понесохме към овощните градини над Гниляне.
Не носехме никаква храна – щяхме да пазаруваме в селото. Минавахме край малки къщи, дворове с камиони и трактори, други, по- големи и здрави къщи.

Беше хладна сутрин, в началото на ноември. Напичаше доста добре, а въздуха звънтеше от чистота.
Взехме храна и две големи лимонади, за да не ни натежават излишно раниците. Надявахме се и да намерим вода някъде горе.
Бацко Пацко дори и не се заплесна по бирите, въпреки, че купихме и наденички за огъня. Наблюдавах го внимателно, но лицето му си остана спокойно, без каквито и да е признаци на съжаление. А Пацко е малко човече, на което съм засичал 5 двулитрови бири от девет сутринта до пет следобеда. Вече десетина години бяхме заедно и го познавах доста добре. Няколко години даже работехме заедно и на въпросите ми къде го слага това пиене, отговаряше, че му е сладко и да не го занимавам с повече глупости. Понякога сутрин идваше мъртвопиян на работа и въпреки всичко работеше като вол. По някое време само се чуваше - “Баце, отивам за биричка”.

Носехме палатка, спални чували и се бяхме приготвили за нощувка на едно специално място. Експериментирахме, тъй като досега не бяхме спали там, а аномалиите, които се случваха всеки път, когато минавахме оттам ни бяха озадачили. Нарекохме мястото “Портала”.

Открих Портала съвсем случайно, въпреки, че през годините съм си задавал въпроса дали наистина е било случайно. Имах къща на “Свинове” - над Батулия и един есенен ден реших да ида пеша до там. Около 40 /може и повече/ километра, през Илиянци, полето, Искъра, Гниляне и хребетите нагоре. Спускане през билото на планината до Батулийска река и пак нагоре, посока Кръстец, но с отбивка надясно по някое време. Взех го за 12 часа – без храна и багаж – експериментирах.

Възлизайки над Гниляне - бях качил доста по един хребет, издигащ се плавно в северна посока – попаднах на поляна, на 25-30 метра източно от пътя. Трябваше да се провирам през едни храсталаци, но ме привлече обширната панорама, прозираща през храстите, избуяли между поляната и пътя. Около 30-40 метра в диаметър, с кръгла форма и рязко спускащи се на 400-500 метра надолу от нея, каменни свлачища. Много рязко – под ъгъл може би над 60 градуса. Отивайки към краяа и, човек имаше чувжтвото, че ще пропадне в нищото. Не можеше да се види дъното на дола отдолу, но и дума не можеше да става за спускане.

Изпитах чувството, че тук е края на света. Необяснимо от къде дойде това чувство, но всеки пък, когато съм ходел там ме обземаше чувството за Край. Край на Света. Край във смисъл на пространство, а не на време. Граница.
Силно и пълно чувство. Отсреща – на няколко километра по права линия, имаше огромна легнала поляна и гора под нея, а горе отляво се точеше на изток билото на Стара планина. Далече долу пушеше Кремиковци и се виждаше част от полето, Витоша и далечните горно-долно - Лозенски възвишения.

Пацко ми беше най - близкия приятел в продължение на десетина години. Беше близко до мен и чисто физически – виждахме се често, почти ежедневно, после работехме заедно и неминуемо обсъждахме всичко, което се случваше с нас и около нас. Помагахме си много, тъй като чрез другия откривахме напълно непознати за нас светове. Аз го въведох в света на сънуването, а той ми показа света на оцеляването – чистото физическо оцеляване и абсолютен житейски прагматизъм. Един малък, съвременен Лао Цзъ.

Възпитаник на не едно и две ТВУ – та, “Техникуми за вътрешна украса”, както се изрази Иван Иванов, бивш пещерняк, бивш метъл, побойник, малка “джинка” с горещо сърце. Аз му давах спокойствие и уравновесеност, а той ми подпалваше фитила за какви ли не глупости и приключения.

В негово присъствие човек винаги се чувстваше приповдигнат – толкова много сила имаше/има и сега/ в него. Живееше на прага на реалността – толкова странен беше.
Последния заплануван експеримент, който така и не можахме да извършим с него на Портала, ни отведе да живеем на различни места, чак в Странджата.
Бяхме решили не само да заспим на Портала, но и да се събудим на друго място. Явно го направихме по друг начин.

Естествено, покрай всичко обсъждано, му разказах и за Портала – по-скоро за силното и всеобхватно чувство за крайност и свършек, изпитвано от мен на ненаречената тогава все още поляна. Ходихме няколко пъти през деня и още първият път, когато се изкачвахме заедно, забелязах промяна в действителността. Една от тях бе абсолютно необяснима.

Всички сме виждали огромните, широки просеки, изсечени под жиците на високоволтовите далекопроводи в планината. Онези, с огромните, високи стълбове, изправени с помощта на вертолети. Правят се с едни изключително огромни машини, широчината им е около 30-ина метра/а може и повече да е/ и са обрасли с ниски или по-високи храсталаци – в зависимост от честотата на почистването им. Прави ти впечатление резкия контраст на избуялата, гъста гора и дългата, чиста лента на просеката под жиците. Няма как да не го забележиш. Пътят, виещ се нагоре, пресичаше един такъв далекопровод и съответната просека отдолу.

Приближавайки, забелязахме, че просеката не съществува. Не го регистрирах веднага, но приседнахме да починем и да погледаме панорамата към София. Стана ми странно и се замислих защо, затърсих причината и чак тогава забелязах аномалията. Жиците минаваха ниско над дърветата и просека нямаше, което беше пълен абсурд. Такава ситуация просто не съществува.

На всичко отгоре, пътят, който се изкачваше на север, по протежение на хребета, перпендикулярно разположен към билото, виеше се и пресичаше хребета ту отляво, ту отдясно, се беше изместил отдясно на хребета, там където пресичаше далекопровода.
А помнех много ясно, че на мястото на пресичането беше от ляво на хребета.

В течение на няколкото пъти, в които се изкачвахме, започнахме да се забаляваме с непрестанните промени. Даже опитвахме да гадаем кави ще са промените. Един път просеката пак си я имаше, друг път самия далекопровод изглеждаше различно. Телефоните правеха различни номера и изписваха всякакви несъществуващи номера и обаждания и какво ли още не.
Главното забавление беше, че търсехме, разсъждавахме и правехме предположения за причините, поради които действителността се променяше.

Стигнахме до извода, че комбинациите от силата и на двама ни е в състояние да въздейства на нещата. Но как точно става – това беше тайна за нас. Дали с предварително възнамеряване за промените или просто самото гадаене настройваше нашите съзнания на друга вълна. По подобие на промяната на потенциала на кондензатора в радиоприемниците, постигнат чрез въртенето на копчето за смяна на станциите, съзнанието ни се пренастройваше и избираше различни “станции” - различни материализирани реалности на действителността. Постепенно се досетихме, че съзнанията ни са тези, които също така се променят. При условие, че оперираха със спомени за предишните ни изкачвания, те май носеха по-голяма част от отговорността за ставащото.

Накрая се досетихме, че Огромна и може би Единствена роля за ставащото играе Намерението.
Беше ни странно и непознато, да гадаем, но от друга страна беше Единственото Истински интересно нещо на света за нас. Започнахме експерименти.

Това беше първият път, в който имахме намерение да преспим на Портала. По пътя забелязахме следи като от “Уаз”-ка например. Около 15-18 см широки, с ясно изразени грайфери. Имаше само тези следи и естествено, тук там животински, пресичащи пътя, а след нас оставаха само нашите, току що положени. Пълна тишина витаеше, тъй като беше ден през седмицата и само далечния приглушен градски шум се дочуваше при по съсредоточено заслушване.

Стигнахме на мястото към 14 часа следобед, промушихме се през храстите, излязохме на Портала, хапнахме и заразглеждахме околността. Далече долу вдясно се мержелееше Кремиковци, от него към нас пълзеше гъста, зелена гора, отсреща, на изток, в горния край на огромната поляна над гората се беше появил синкав фургон, разположен перпендикулярно на нашата гледна точка, а отляво се опъваше дълъг скалист склон, тук-там осеян със сипеи. Зарязахме багажа и продължихме олекнали нагоре към билото – вече да се мотаем и разглеждаме. Стигнахме до първото било, разтягащо се от запад на изток, на час път от Портала, разглеждахме на север, запад и изток и пресметнахме, че запад е посоката, която трябва да поемем на следващия ден. Спуснахме малко надолу, по едни разклонения, надолу и наляво, /запад-северозапад/ и заразглеждахме откъде точно да минем, за да завием към дефилето /съвсем на запад/, за да хванем влак от Реброво за София и да се приберем.
Някакъв влак, примерно към 5 следобед и привечер да сме си у дома.

Обаче и на ум не ни е идвало какво щеше да ни се случи на следващия ден. Коментирам това, че в съзнанията ни нямаше предварително оформен образ на каквото и да е от това, което ни се случи в последствие. Освен може би на окончателното ни прибиране в къщи.

Върнахме се, захладняло беше, разпънахме палатката, разпалихме огъня, пекохме наденици, надигахме лимонадите, съжалявах, че така лекомислено ни поставих и изпълних задачата“без алкохол” /наденичките “плачеха” за бира/и си заразказвахме истории всякакви. Излезе много студен вятър от изток, напъха ни в палатката и заспахме в студеното. Събуждах се няколко пъти от студ, увивах се и малко даже позъзнах в летния си чувал. Беше ноември.


Живи и здрави – събудихме се от едно пекнало, ясно слънце, занадзирахме из палатката и се започна с изненадите.
Отсреща, на мястото на огромната поляна имаше само гора. Поляната и фургона ги имаше пак, но бяха изместени отляво - на мястото на сипеите на вчерашния скалист склон. Фургона вече беше зелен и обърнат с късата си страна към нас – по продължение на гледната ни точка. Беше в долния край на малка полянка, под която се беше опънал огромен горски масив.
Долу, вдясно, в ниското/по посока Кремиковци/ беше израстнала огромна бяла къща със огромни кръгли прозорци.

Пътят, по който стигахме преди, вместо да си минава кротко на около 30 метра зад храсталаците, беше първото нещо, корто видях, когато погледнах назад и вдясно от палатката. Влизаше в самия Портал, под остър ъгъл и под обратен такъв остър ъгъл излизаше от другата му страна. Минаваше буквално презПортала.
С това изненадите само започваха. Само започваха.

Хапвахме и се изумявахме. Добре, че по стар обичай не бяхме взели литър-два ракия и няколко двулитрови бири. Тогава веднага щях да реша че сме били качени на няколко череши едновременно и нищо не помниме.
Аз не пуша. Няма как да съм се напушил или дрогирал, ако това сте си помислили. Пацко също беше трезвен като краставичка.
В леко изумено състояние събрахме палатката и чувалите и се заизкачвахме. Да – обаче!

Следите по пътя бяха широки овече коло 35-40 см – като на задните двойни гуми на Татра или Зил или джоган. Помежду тях, пресичайки ги на места и криволичейки насам-натам, имаше тънка, единична следа от мотор.

Добре, обаче на едно място следата на мотора изчезваше около десетина метра и пак се появяваше по-нататък, равна и ясно изразена. Нямаше как да е от скок, тъй като участъка беше сравнително равен, с еднаква пръстна текстура на повърхността и без никакви възвишения, спомагащи за скок. Сякаш мотора беше минал по въздуха или пък за момент беше прескочил в друга реалност. Тази липса на следа веч Изби рибата Напълно. Това ме озадачи най-много от всичко, тъй като за всичко останало биха могли да се търсят и “намерят” рационални обяснения, но за липсата на следа нямаше как. Пълно запецване на разума.

Ще кажете – минали са през нощта, заличили са старите следи.
Тогава трябваше да са минали през нас, през палатката ни, защото пътят вече минаваше оттам. А е изключено да не сме ги чули в абсолютната тишина.

Продължихме на горе. Отнякъде се бяха появили ловци – в делничен ден – заговорихме се с постовете, разположени и по пътя и ни обясниха Накъде Точно да тръгнем, за да стигнем до Реброво. Спомням си, че единия беше видимо пиян и пушеше на стоянката си, та се чудехме как би могло животно да тръгне към него. Дима от гигарата се усещаше от десетки метри, дори и от нашите носове.
Съветите на ловците съвпадаха с нашите предвиждания – първо надолу и наляво/северозапад/ и после съвсем на запад към Реброво. Изрично ни предупредиха, да не свиваме надясно/на изток/, защото гонели в ниското долу-вдясно и ако стреляли на запад, можело да ни уцелят.

Е – ясно е, че тръгнахме напред и наляво, за да избегнем опастността и по едно време, като запукаха, чухме доста над нас да просвистяват няколко куршума, идващи отдолу и от изток. Луда работа.

Е, най – накрая свихме съвсем надолу и вляво и след няколко часа трябваше да стигнем Реброво.
Естествено и разклоненията изглеждаха различно от предишния ден.

Вървяхме, вървяхме, вървяхме. Засмрачава се, застудя седнахме да хапнем и започнахме да осъзнаваме, че нещо не е в ред. Лимонадите отдавна вече бяха свършили, вода нямаше никъде и ожадняхме доста. Добре, че ловците ни дадоха малко вода.

Гледах наляво, пейзажа съвсем не беше като вчерашния, а пък и от изкачването ми на Мургаш, преди време имам спомени, че на северозапад гледката трябваше да е съвсем друга.

Вървяхме, вървяхме, вървяхме, най-накрая зърнахме светлини, много надолу в ниското, но и помен нямаше от шум на влакове и коли, идващ от дефилето. Бяха светлини, подредени в права линия - явно от улични лампи. Заслизахме към светлините – почти около час, по абсолютно непознати пътища. Слязохме в селото. Нямаше жива душа. Искрено се надявах да е Реброво, въпреки, че дори и в тъмата ясно се виждаше, че е непознато за мен село. На входа на селото прочетохме “Огоя” – почти на двадесетина километра на изток от Реброво.


Стояхме и не вярвахме на очите си.
Нямахме рационално обяснение за ставащото. Пътят се изкачваше леко в посоката, в която бях убеден, че трябва да продължим и слизаше леко надолу в обратната. Противно на всякаква логика, напълно объркани, поехме по явният наклон надолу, въпреки, че разума ни диктуваше точно обратното. Нямахме обаче никакво време да проверяваме дали разума е прав.
С облекчение видяхме, че пътя слиза надолу, около реката, следваше Бакьово, Батулия и чак тогава Реброво. Едвам хванахме някакъв влак към девет и половина.

Така и не извършихме останалата част от експеримента – да заспим отново на Портала и да се събудим на съвсем друго място.
Но явно Намерението ни е сработило, направили сме го така или иначе, по някакъв друг начин, тъй като отдавна вече всяка сутрин, двамата се събуждаме в две различни части на Странджата:)


Спомних си цялата история години по късно, когато една вечер седяхме с Владето и обсъждахме книгите на Закария Сичин и многото и всякаква поета от нас информация за Прехода. Владенце рисуваше Слънчевата система и обясняваше, преповтаряше еволюцията на съзнанието, минало през всичките планети на системата ни. Коментирахме промяната в ДНК-то ни, пълната или почти пълна липса на духовното начало, изгубено през вековете и хилядите години агресия, войни и насилие.
Добавяхме информацията от Крион, който е настроил магнитното поле на Земята за бъдещите промени, и факта, че след като съзнанието ни не е готово за скок - така или иначе необходим при преминаване на ново стъпало по спиралата на еволюцията – самата Земя ще се промени и ще ни принуди да го направим – по един или друг начин.

Скокът, Преходът на Съзнанието.

Изведнъж, докато слушах Владенцето и го гледах как рисува планетите, пред съзнанието ми излезе онова събуждане в палатката – в изцяло променената реалност. Осъзнах, че така ще стане и Прехода с мен, Видях го. И го избрах за себе си – да се събудя в една променена и изчистена реалност.
Във Абсолютно съответствие със слайда, който съм дал много назад в темата - “Всичко, което става с мен, се случва, защото става най-доброто за мен”!

Какво ще изберете Вие? - Отговора на въпроса е Ваш избор:)

[G.Petkov]

Краси,
Този път ти прочетох целият пост!
Малко странен пост, особено на фона на лежерния тон на темата в последните 150 страници!
Аз, лично не разбрах,какво точно ти се е случило, може би някакво връщане назад или минаване напред във времето ?
Ти си знаеш!

Иначе,

"...Какво ще изберете Вие? - Отговора на въпроса е Ваш избор:)...",

На този въпрос - отговора съм го избрал вече и докато съм в добро здраве и настроение, няма да се откажа да го следвам !

[lusienn]

Мараба бате Гоше.Е сега разправят по телевизора,че някакъв уред ще ни улавя настроенията-и ще ги предава по интернет.Така щяло да има карта на положителните и отрицателните места в мрежата,и потребителите щели да знаят къде да си губят времето в мрежата.А Краси пак не го прочетох,щото нещо тамън да започна,и смених канала с дистанционното

[GODzillata]

А Краси пак не го прочетох,щото нещо тамън да започна,и смених канала с дистанционното

Мен пък ме заболя пръста от скролиране надолу.

[G.Petkov]

Повече съм склонен да продължим с нещата, които ни доставят удоволствие !
От години съм развил непоносимост към допълнително натрупване на проблеми, съмнения, колебания, болести и прочие несъвършенства.
Даже съм забранил на жена ми да ми разказва вечер , а тя много обича да разказва и въобще да приказва ,за неща които могат да попречат на и без това лошия ми сън !
Реалният живот всеки ден ни предлага цялата палитра от ядове, неприятности, нерви и проблеми, че вечер, когато вляза в този форум и в тази тема, предпочитам да се забавляваме, а не да се натоварваме допълнително.

Затова, ако може да се съсредоточим върху приятното служене на себе си !

Днес,
Отново бях активен участник в движението "Хвани и изпръжи" - малко тегав риболов стана, че пада нивото на яз.Искър, ама донесох малко костур - тип "трапезен" и го изпържих за голямо удоволствие на жената .
И друг път съм казвал - за тези жени живеем - еййй - да им носим, даваме, подаряваме, купуваме, пръжиме и ............. кой за каквото се сети !


И някакав катаклизъм имало - много силна магнитна буря /каквото и да значи това, щото не знам какво е/ - сигурно затова от вчера съм силно нервен, а !!!

[INCUBUS]

Колко е различен прехода в най-общата част за служене на себе си:в къщи от 12-15 години нищо не се пържи /даже се оказа,че изобщо липсва тиган /,а пържено ядат само такива зловредни и злояди несъзнателни елементи като мен,и то само 1-2 пъти в седмицата,навън,в кръчма.Иначе,рибите,които съм заловил с много кеф и много труд,част от които донасям у нас,се раздават на всички желаещи от квартала и по-далеч,щом изявят желание да си ги чистят и пържат.
Катаклизъм-матаклизъм,днес при служенето на себе си преди обяд,при пиенето на кафета-мафета,в единия от двата вестника /"Преса"или "Стандарт"/,прочетох,че киселото мляко било най-якото противодействие на такива катаклизми.Аз обаче усилих лечението,като цял следобяд се наливах с бира,а от преди два часа съм на предпазната универсална формула /е,тя си съдържа производно от киселото мляко /МП плюс Айр.Резултат-здрав,прав,корав

[G.Petkov]

По принцип - млечно-киселите български продукти, съдържащи живи бактерии LBB и ST са си панацея от много неща, ама в съчетанието което ти правиш, определено повишават и настроението !

[tct]

Анасонът е лечебен,като го комбинираш със спиртец и мл. бактерии си е лекарство.

[Павел Иванов]

Айде кът сме почнали да си разправяме кой кво и аз да се включа ама не мислете че ще ми стане навик Та тъй , сабаале отскочих да половя клен . Кълвеше като невидел ! Моите кленчета ги харизах на Мишко щото у тях щеле да ядат риба . После бех до бачкането и увпосле преминах към тъмната страна на мъжете които готвят . Значи какво направих ? На прибиране минах през близкият супер и купих - кило мариновани ребърца , пет - шест кърначета и три вратни пържоли които последствие даже посолих и естествено хлеб Та прибрах се в нас , напалих барбекюто и понеже бях забравил да предупредя буля да спретне салатка , то тя остана за гарнитура , не буля де , салатката , а докато фърлях месото на скарата си разреждах с бърбънче . Та докат се разпалваше жарта отскочих до другата ми колекция и отворих един мавруд , специална резерва от 1992г. , добра година за мавруда по Асеновград , да "подиша" , с цел по-добро прокарване на месОто . Та сготвих и апнааме . Салатата само я опитах че при толкоз месо с леб , немаше нужда от треволяк да се натоварвам . Снимки няма да ви пускам , едно щото не ми беше зор да снимам , второ ако бех снимал и ви ги пущил , можеше да ви стане навик да ме гледате и утре и от оназ работа дей я правя без помощници в тоалетната , снимки ще ви се приискат Ся докато ви пиша папкам кадаифче с още едно бърбънче и след около час паля до един пиано бар , за няколко часа , щот утре пак имам бачкане

[Митев]

Много поздрави имате от Камико

[lovo-бай СТОЯН]

Много поздрави имате от Камико

Благодарско сладури,да сте живи и здрави.
Много поздрави от...Тангра.

[GODzillata]

Вчера с жената и децата рипнахме на панаир в Неготин, Сърбия.

Една голяяяяма поляна, на която всеки продаваше к'вото има:


Децата се впуснаха в служба на себе си:







...к'во му плащаш - всяка атракция струваше 100 динара - около 1,80 лв., а количките бяха на прИмоция - 5 жетона за 1,80 лв. - да се отвози човек!

Аз пък се отдадох на србска скара и печени прасета.