Пътеводител за прехода. На себе си ли служим?

[stonetales]

Павка:)
Имам само един "благодарствен" въпрос към теб!

Чашите, там, дето си сипвате Тетевенската, със Троянска ли ги миете???
Ако не - не говоря с теб повече!:)

Георге, всяко твое мнение е мехлем за душата ми:)

Тик-так, благодаря и на теб:)

[stonetales]

ДА! МОЖЕ!

Прибирах се по подпланинския път и някъде около Карлово ми махна стопаджия. Мъж на средна възраст, с оваляни дрехи и спокойно изражение. Личеше си, че на пътя е като у дома си.

Спрях, качи се и се заговорихме.
- Откъде си, какво закъса така?- го попитах и се заслушах в гласа му, отбягвайки дупките по пътя.
Спокоен и уравновесен глас заразказва за счупен биелен лагер, сервиз, черни планински пътища и бизнес с изкупуване на вълна, билки, картофи и какво ли не още.

Човека пътуваше до Сливен и имахме доста време за разговор. Постепенно Сатко – така се казваше той – ми разказа следната история.
Удря го челно огромен джип, чупи му таза и кръста и го приковава на легло. За три години.
След като му писнало да се самосъжалява и охка, почва да моли баща си да го изправя. Плачейки от мъка и неверие, баща му започва да му помага.

След известно време Сатко го моли за онези, четвъртитите проходилки, които стоят пред инвалида и той сам ги мести напред, куцукайки след тях. Баща му, продължавайки да плаче, му купува проходилката и му помага да стане и да се хване за нея.

Сатко прохожда, буквално на инат и след време моли баща си за две патерици.
Скача в патериците, тръгва по квартала, баща му приключва със сълзите а Сатко след време захвърля едната патерица.

Моли баща си за бастун. Бащата му купува и бастун и Сатко започва да кара отново камион. Започва да работи, отново.
Един ден, помагайки си все още с бастуна, сяда на крайпътно кафене.
Ставайки да си тръгне, забравя и бастуна. Сеща се за него чак у дома си, в Сливен.

- Докторите гледаха снимките ми и ми казаха, че съдейки по тези снимки, би трябвало все още да съм прикован на легло.
Попитах го – Как е станало това, какво се епроменило в него, какво го е накарало да стане от леглото?

- В казармата ни учеха, че за българският войник няма думата „Не може”. Че за българския войник няма невъзможни неща. Затова си казах – Да! Мога! И започнах да опитвам. Оказа се, че може.
Слизахме от колата , да изпием по нещо в жегата. Оглеждах походката му.
Нямаше и помен от неравномерност или куцукане. Сатко ходеше с правилна стойка и изправен гръбнак. Натежал от умора, но прав.

ДА! МОЖЕ!

Използвах историята за Сатко, като предисловие за това, което искам да споделя с вас.

Моля за извинение, че се забавлявам искрено с представата за вашите реакции и изумените ви лица, но това, което ще ви разкажа, за мен е истина.
Представям си как, след прочитане, някои ще се усмихнат снизходително, ще махнат с ръка и ще си кажат:
- Горкият, съвсем откачи. Знаех си, че не е добре човечецът!
Други ще напуснат завинаги темата, а пък някои, знае ли се, може и да се позамислят.
Моля за извинение също, че ще ви занимавам малко със себе си, но това е необходимо, за пълното обрисуване на ситуацията.

На времето ме бяха оставили на село, на бабино отглеждане. Северозапада винаги се е славил с обилна и тежка кухня и груби, тежки отношения между хората. Запазвайки традицията, се бях оформил като „яшно” дете. Дете, което не си поплюва при вида на храна. Едри бузи и изобилни форми.

Бабина мечта.

Стигнал бях дотам, че ме използваха за разяждане на злояди деца. Да гледали как сладко си похапвам (тъпча) и да се заразели от лакомията ми. Гледаха.

Да, ползваха ме, но резултата беше, че след излапване на вкусната манджа, под изумените погледи на бабинките, изяждах и блюдото на злочестия злоядец. Детето си оставаше „неразядено”.
Скоро спряха да ме ползват. Вече бях „израсъл” над тези неща:)

Естествено, че не бабите са ми били виновни. Аз си бях и след толкова години все още съм „лакомия”.

Но какво се промени?

Постепенно опитах всевъзможни ястия. Самият аз готвя добре и без рецепта. Експериментирах доста и даже известно време работих като готвач. Махнах се, тъй като рецептите започнаха да ме дразнят.
Постигнах и носих доста години 120 кг за 170см ръст.
Вече са ми само спомен.

Омръзна ми. Ленинският завет: „По близо до масите” все още звучи в ушите ми, но в съвсем друг смисъл.
Постепенно лакомията взе да ми омръзва. Безкрайното тъпчене все пак е уморително.

Започнах да търся алтернативи.

Опитвах да карам на сокове. Става, добре е, много е добре, но ми е много скучно. Зарязах го.

Попаднах на австралийката Джасмухийн и нейното слънцеядство. Хареса ми, но не ми хареса перспективата да вися с очи, вперени в слънцето. Наистина, тялото се пълни със слънце, усеща се като разливащ се нектар отвътре. Гореща мекота, като при сексуална възбуда.

Но, неподвижното стоене, с вперен поглед в една точка(слънцето) някак си не ме кефи. Не е за мен. Липсва ми мобилността на живия живот.

Търсех друго. Търсех си моето.

Е, който търси – намира!

Преди няколко поста ви споменах за позабравената връзка със Вселената. Може би ви е прозвучало глупаво, но ние не губим никога тази връзка.

Ние просто сме я забравили. Нищо повече.

Воден от опита си с дишането, тъй като това наистина ми допада, задълбах в тази посока. Стана точно така:

Един ден пътувах, но не си бях взел нищо свежо за хапване. В смисъл плод, пълнена чушка със сирене или нещо подобно. Не, че не можех да спра където и когато си поискам и да си взема нещо. Не.

Търсех си моето.

И изведнъж ми светна. Защо не опитам да се храня с намерение? Защо просто не сменя спирането и пазаруването отнякъде със директно поемане на намерението. Какво ми пречи?
Спирането и пазаруването също е намерение. Защо не го направя директно?

И от друга страна, защо не обърна лакомията си в своя полза, а не във вреда?

Концентрирах се там, в областта между пъпа и мечевидния израстък. Започнах да дишам съзнателно, тоест да наблюдавам дишането си. Пожелах да вдишвам и издишвам намерение.

Да, знам, че ви звучи налудничаво, но през това време не бях в сън, бях в тази, нашата реалност, в която вие сега четете тези редове. Карах кола, гледах в пътя, отбягвах дупките, изпреварвах, изпреварваха ме, разминавах се, бях си в съзнание и всичко останало.

Карах, дишането ми се успокои до минимум и започнах да изоставям дишането си, а да наблюдавам поемането на намерението, на живата му сила.

ДА! МОЖЕ!

Постепенно започнах да го осъзнавам и да прехвърлям лакомията си натам. Всеки позив на глад насочвах веднага към поеманата сила и той веднага се удовлетворяваше. Стана.
Е, разсейвах се от време на време, блеейки насам-натам, но всеки нов позив на глад ме връщаше обратно в концентрацията.

Тъй като карам относително бавно за дълъг път, наблюдавах интересните гледки, които подпланинската ми предлага. Хванах се, че в момента, в който се загледам във нещо, започвам да поемам и от там.
В градовете минавах покрай заведения. Носеше се чудна миризма на добре сготвена храна. Поемах я с безкрайно удоволствие.
На Стражите, около Карлово, застигнах огромен камион, натоварен с тонове желязо. Беше трудно да го изпреваря.

Кефех се на мощта на желязното чудовище, вместо да се нервя, че ме бави. Кефенето също ми донесе друга сила и удовлетворение.

Забавлявах се искрено. Обзе ме дълбоко и успокояващо чувство. Вече не бях зависим от храната, от задължителното спиране, от чувството на глад.

Спрях пред величествена гледка, разстилаща се от Стара планина на юг, някъде по естакадите около разклонението за Копривщица. Гледах я, дишах я, поемах я, хранех се от нея.

Сега вече имах Своята алтернатива.

Разбирах пълното значение на старата легенда за водача на група ученици, който проповядвал вегетарианство, но помолил един чобанин да му опече агне. Един от „отворените” му ученици изумял:
- Ама как така, Учителю? Ама нали ние не ядем месо???
- Дете мое, - отговорил му той. Ти няма да ядеш месо. Яж си своята храна. Когато стигнеш до състояние да можеш да ядеш или да не ядеш, ще разбереш.

Не знам какво е разбрало момчето.

Но аз намерих своята алтернатива.

Не призовавам никого към нищо. Просто споделям опита си.

И за да се убедите, че това е забравено(от нас самите) знание, ще ви приведа следния пример:
На всеки от нас се е случвало да „прегладнее”, да не може „навреме” да се нахрани. По каквато и да е причина.

По строителните обекти това изобщо не е рядкост. Забравяш се в работата или пък ти се налага да останеш някъде за да свършиш нещо в срок. Яде те страшен глад, престъргва ти, изнервяш се и т.н.
В един момент ти писва, махаш с ръка и забравяш. След това ти е все едно – ял ли си или не. И буквално се чувстваш олекнал и нахранен. Какво, според вас се случва тогава? Дали тялото не поема храна, от безкрая?
Това вече е съвсем друга позиция на съзнанието. То е заето с нещо друго и няма време за някакъв си глад. Забравя го.
Това винаги става несъзнателно. Аз просто го направих съзнателно – нищо повече.
Пак съм си същата Лакомия. Пак се тъпча. Но със сила и живот и то с още по-голямо разнообразие от стандартната кухня.

ДА! МОЖЕ!

Напоследък в нета засичам все повече публикации за Квантовия преход. Не мога да знам дали ще дойде или не.
Но аз вече го започнах.

[INCUBUS]

tiktak,благодаря за почерпката.Доста видове узо съм опитвал,а преди мастиката "Пещера" усвоявах редовно "Ouzo of Plomary".Точно този вид харесвах най-много,но кризата и мен ме удари -първо едно обостряне на язвата с кървене,а след това и общата финансова криза.След като излекувах язвата,така си мисля поне,защото вече две години не се проявява въпреки яденето от време на време на люти чушки,някак си, си внуших,че вкуса и състава на "Мастика Пещера"са по-подходящи за моя организъм.Явно не съм се заблуждавал,защото съществено ми се подобриха няколко неща : 1/ Общата обмяна на веществата ,2/Режима на хранене ,че нямам тлъстини ,3/Нормализира ми се кръвното налягане -преди ми беше от дълго време много ниско,което страшно пречеше и на работата,и на пиенето и 4/Ако случайно се опусна и си прехвърля обичайната доза,на следващата сутрин махмурлука е съвсем лек и напълно поносим.Това са железни факти от ежедневието ми,поради което си държа на посоченото като моя" емблема "питие.Не,че отказвам да цукам и други видове питиета,особено като черпят добри хора Павката да прощава,ама тетевенската не е по-добра от троянската в никой случай.Преценката ми е безпристрастна,тъй като съм живял в Ловеч,пък имах приятели и в Троянско,и в Тетевен.В този си пост пиша само за алкохоли,щото в момента пия някакво подобие на нещо като кафе"три в едно" а и да покажа,че както в риболова,така и в алкохолизма съм само любител,нямам претенции за професионалист-къркач.

[GODzillata]

Аааа, само с пиенье нема а са разберем, оно си сака и еденье...

[stonetales]

Сладури:)
И двамцата:)

[G.Petkov]

Колегата е пуснал пост от четири височини на екрана за еденье, а GODzillata е недоволен !
Подробно е описано за еденьето, ама кой да чете. /И аз пропуснах някой от най-дългите постове, ама сега внимавам /

...На всеки от нас се е случвало да „прегладнее”, да не може „навреме” да се нахрани. По каквато и да е причина...

В един момент ти писва, махаш с ръка и забравяш. След това ти е все едно – ял ли си или не. И буквално се чувстваш олекнал и нахранен. Какво, според вас се случва тогава? Дали тялото не поема храна, от безкрая?..

Тук те подкрепям с две ръце - и при мен е така!

Та за хапването, днес след четири часов обяд на брега да едно езеро / без дори и помръдване на някоя от многото въдици/ се подкрепихме със салати, мезета, "Абсолют",свински врат на шишове, бири и др., след което седнах у дома да вечерям - ракия,туршия, салата домати с печени чушки, пържени сърнели натюр, свинско със зеле, вино и това е засега.
Ям много, щото един гаден вирус с тежка тоалетна драма ме стопи с няколко кг.
Ама и моите постове стават все по-дълги !

[GODzillata]

...
Ама и моите постове стават все по-дълги !

Ти внимавай, че да не те чета и теб по диагонал.

[INCUBUS]

Давайте дълги постове,наистина дълга зима иде.Сега не мога да се включа,ще си лягам,утре ставам в 03.15 часа,че съм на рибомисия Лека ви нощ,доброто ми утро ще го имате,ама няма да бъде възприето.

[G.Petkov]

Също искам да споделя, че GODzillata съм го признал за корифеят на гастрономията във форума.
Чел съм много от темите и постовете му за еденье-то с хубави снимки от различните етапи на приготвянето.
Това си е дарба, а и добре се хранят тези около него !

[stonetales]

Е, смятам, че е нормално:)
Аз дърпам в една посока, Голямото Мамун влачи в друга и така Равновесието си стои на мястото:)

А диагоналното четене не е майка на разбирането. Остава въпроса дали ти е интересно:)

[GODzillata]

...Остава въпроса дали ти е интересно:)

Ma kak да не ми е....след диагонала се връщам по вертикала.
Интересно ми е...

...Опитвах да карам на сокове. Става, добре е, много е добре, но ми е много скучно. Зарязах го...

...много ми е интересно защо не си продължил.....3 дни на сокове, 1 седмица на сокове, месец на сокове, после заебаваш соковете.....след това ти правят 3 дни, после 40...след време година и т.н.

[stonetales]

ХА ХА ХАХ ААА:)
Май не разбра?:)

Ми, щот` си правя каквото си искам - ХА по диагонал - Ха по вертикал:)

А и има тоолкова интересни неща да правя още:)

[GODzillata]

НекФо няам фо да прая и я да си излея душата в спомени...

Бях малък...(на всеки се е случвало )

Бях на почивка с майка ми и баща ми – Бог да го прости! Аз рядко съм ходил на почивка с тях, в повечето случаи, преди да стана достатъчно голям, за да ме пускат сам, водеха ме баба ми и дядо ми.

Та значи, бяхме някъде на море. Имаше и басейн с пързалка, в който киснех като жаба, докато един ден се появи някакво по-голямо от мен момиче, което прояви изключителен интерес към мен и по-конкретно към една част от моята анатомия - тогава бях малък и не носех бански....малък, малък, ама какъв голям го вадех!

Какичката ме преследваше из басейна и щом ме докопаше, започваше да ми дърпа чурката, което ме плашеше и затова отидох да се оплача на родителите ми – не се смейте! - пак ви казвам БЯХ МАЛЪК!!! – може би на 4 – 5 години, сега ако ми падне, знам какво да правя. Не, няма да й бия два шамара, за да се разкара, ако това си мислите!
От този случай развих фобия и не ми е приятно някой да ме пипа там.

***

ФОБИИ

Имам още две фобии – едната се състои в това, че ме е страх да отварям бутилка с шампанско, защото все си мисля, че тапата ще излети и ще ме удари в окото, а ако не ме уцели от първия път, то ще рикошира от някъде и пак ще ме удари, и пак в окото ми. Не знам в кое точно, но знам, че наистина ме е страх. Дори отивам в другата стая, докато някой не отвори бутилката.

Също така ме е страх да сменям изгоряла електрическа крушка – представям си, че в момента, в който посегна към нея, тя ще се пръсне на хиляди парченца, които ще се забият в очите ми. Този път, като че ли и в двете.

Тези мои фобии ги отдавам на два случая от детството ми.

Беше лято, духаше вятър и нещо се заби в окото ми. Родителите ми ме заведоха на очен лекар. Те имаха една позната офталмоложка, но за моя беда тя не беше на работа тогава.
Попаднахме на един възрастен доктор, за който впоследствие разбрахме, че е пенсионер и го викат да замества при недостиг на хора, беше отпускарско време.
Пенсията ме прегледа и каза, че имам стружка в окото, не било фатално, да не се притесняваме, той щял да я извади. Разпореди се на сестрата да започне да ми слага някакви капки в окото, по една на всяка минута.
Докато сестрата ми капеше в окото, архивният доктор си говореше с баща ми. По едно време си погледна часовника и я попита колко капки ми е сложила, тя отговори еди-колко си, при което очният подскочи и й се развика защо е сложила толкова много, щяла да умори детето, тези капки били отровни, ако се предозират. Детето като чу това, предпочете да остане сляпо с едното око, ама не и да го тровят, но докторът пак ме повика пред един апарат, който ми светеше в окото, а той от другата страна го гледаше и взе някаква железария и започна да ми човърка окото, а аз си представях как ми стърже роговицата и все се дърпах и пищях.

След няколко неуспешни опита, старюхата подшушна на баща ми, ама аз го чух, че по-добре да излязат с майка ми навън, защото съм се лигавил пред тях, а пък той щял да събере колеги, които да ме държат да не шавам, докато гробницата ми извади стружката.
И хубаво, че го чух, та като драснах първи през вратата и дим да ме няма.
Намерихме познатата на нашите у тях, взехме я с колата и се върнахме в болницата, където тя бързо и внимателно изкара стружката.
По същият начин изкара и другата стружка, която няколко години след този случай отново ми беше влезнала в окото, докато зяпах през прозореца на влака малко преди да пристигне на гарата.

От онези капки, които ми капаха, зениците ми се бяха разширили до такава степен, че от синьото нямаше и помен, а зееха едни такива големи и черни, също както когато…

Offfff.........уморих се, ще продължа тия дни, като ми дойде музата.

/to be continued.../

[Jack Daniels]

Не знам защо, но с годините ставам все по-голям фен на автентичната, българска ракия - гроздова, сливова, плодова и др.

Само при мен ли е така ?

Хич не се трови с домашните шльокавици, е тука е истината - чуждоземен зърнен спирт , барем няма да окьоравееш от метила

[Ачо ♣]

Не знам защо, но с годините ставам все по-голям фен на автентичната, българска ракия - гроздова, сливова, плодова и др.

Само при мен ли е така ?

Хич не се трови с домашните шльокавици, е тука е истината - чуждоземен зърнен спирт , барем няма да окьоравееш от метила

Колега @Jack ,направо съм разочарован от теб!? Да не би да си "изневерил"на това :
http://www.youtube.com/watch?v=JfsQEVDxuFI