Пътеводител за прехода. На себе си ли служим? - vol.2

[Ачо ♣]

.....питай Дончо .............

Да де, ама никой не те пита,няма и да те пита бре, Дончо!
Щот ние се занимаваме с въпросите на Глобалната световна история на ПРЕХОДА , а ти си "чешеш" клавиаурата с дребнотемие!!! Фалиш се, че си ловкал пъстърви, ама докИменти и снимки йок- ни на пържени, ни на живи........
А да не отварям въпроса за оная бЕла дет щеше да я пращаш- ми тя "пеша" да беше тръгнала до сега щеше да дойде, бре!!! С бате ти Жоро се надявахме, кат посети моя вилает за СПА, да пръжнем по "колелце" и пием по бира..........
А какво ли оставаше, да ти бяхме поръчали едно"буренце" със Станимашка малага!?!?!? Сигур кат Кире щеше да пратиш едно шишенце одИколон......!!!

Ся, че Резун е шмиргел, шмиргел е, ама ние т`ва се опитваме да докажем на Жорката - за сега без успех , и за да не "тормозим" Съпреходника спираме....Зимата пак може да подновим "диспута" , щот сега идва времето на есенния риболов- ще "борим"летния карък със Сички позволени и не позволени рибешки чалъми....!!!

А за т`ва дет "критикуваш" Люс за чепаретата не си праФ....!!!
Питаш ли ни нас какъв "наклон" да МУ дадем , ако твоят ябълков оцет не е ферментирал, и по колко супени лъжици пиеш сутрин от него, за да можеш !!!
Или пък, че Хавтомобилът ти някакъв паяк го е закопчял- по нашия край Паяци нЕма!!! ........
А пък мен най-малко ме е еня дали в Асеновград е топло, кат в Африка, и ти Одиш на хлад в района на картофения пояс!!! ....Ние лятото си живеем в хладилника, а зимата във фризера!!!

Таааа....те така- както обича да казва Люси !!!!

[lusienn]

Точно.

Аз минавам на това.

IMG_20170827_142025.jpg

Преглътнах ракията със салати

После пържола на фурна с картофи

От пояса,сега винце с млечна баница

И плодова салата със сладолед.

[Красимир Атанасов]

Така е Ачка,прав си!
Люс е твърд и пекан краещник,а не мека и пухкава пърленка като други.

[Красимир Атанасов]

Ся,да си кажем мойто.
И аз като вуците в гората,естествени врагове нямам,та не ме бърка да дудна къде фащам риба.
Ако случайно някой Дружболюбен съпреходник реши да се отбие

Те тук,веднага в дясно след табелата.



За риболова какво да кажа,повече от приличен.
И понеже нивото и класата в спининга,не ми позволяват да търпя някои друг да фаща по-големи костури от мен,те на Ви









Та тъй,показах и разказах

[lusienn]

Точно така се прави.

Браво.

Те последното ми творение.

IMG_20170827_175340.jpg

В дясно е от Бургаските майстори

Та го клъцнах малко перото

IMG_20170827_182605.jpg

Мойто ще свети.

Стана време за бира с приятели.

[Martin Mihailov]

Люско ти плащашли нещо даньк акциз патент и други такива като продаваш чепаретата или си у сивата икономика

[lusienn]

Люско ти плащашли нещо даньк акциз патент и други такива като продаваш чепаретата или си у сивата икономика

Нема никой да ти каже

Колко съм продал

И те така.

[Martin Mihailov]

Мене неме интересува колко си продал а дали даваш нещо на дьржавата

[Д-р Флекс]

Достатъчно е да не я краде, както некои други, каде гепат гориво и смазочни матряли от даржавата, като за световно. А какво продава Люси, след като е купил по цени на дребно "суровината", си е чисто негова работа и няма никаква връзка с НАП, и нема как да има, Мартинчо... но ти си просто момче, и няма как да го разбереш това, колкото и да ти го обяснявам.

[G.Petkov]

.......... и за да не "тормозим" Съпреходника спираме....

Начиииииии,
Не съм съгласен с Ачо,
Щото нищо няма да спираме !

За целта да поясня малко, щото има хора които по-късно се включиха в Прехода,
То и аз първите страници ги пропуснах, ама после станах активист.

Та,
Преходът бе започнат от Краси - Камика като свободна за всякакви мнения тема.
Всеки бе добре дошъл, стига да има какво да напише.
Никой, никого не е ограничавал или спирал за каквото и да е !
Никой на никого не е давал наклон на ...... фара !

Камика си отиде преди време.
Преходът остана и засега не виждам да спре !

Всеки има право да пише за каквото си иска, стига да спазва правилата на Форума, разбира се,
Всеки има право да чете това, което му харесва.

А за многознайковците - ето един цитат от Краси в ранните страници на Прехода,
Е това е трактат, есе или каквото и да бъде наречено,
Сега чак такива постове няма, ама от там започнахме !



"Re: Пътеводител за прехода. На себе си ли служим?



Мнениеот stonetales » пет окт 21, 2011 4:17 am
Обичам да се захващам с няколко неща едновременно, а не винаги успявам. Но вече не се сърдя на себе си, не сея твърди и неизпълними закани, целящи да докажат твърдината в собствената ми гръд и даже в повечето случаи ми харесва това, което съм направил. Приятно е да харесваш собствените си неща. Бликащото отвътре удоволствие, ти помага да си вярваш, а това вече е много. Поне за мен. Всъщност, само за мен ли? Някак си, не вярвам, че съм самотен!

Седиме си със Стаенча около масата. Наобикаляме `я един вид, като присъствие поне. Полуизлегнал се е той на стола, притворил очи, мисли! Мисли! Мииисли! Явно не може без това. Бликащи отвътре, много ситни бръчици, рисуват от време на време красиви паяжини по челото му и намекват, Намекват само, за неизмерими дълбини и процеси. Чутовно! Очите му преминават през мен от време на време блуждаейки, усмихва се.

се и мълчи
Не ни е нужно да говорим. Разбираме се прекрасно и без думи. Не, че понякога не ги използваме! Ситуации като надиграването един друг, кой да плати сметката в някой ресторант, понякога отнема часове на убеждения за пак налегналото ни безпаричие и ред несъществуващи проблеми, което ни кара да отприщваме неподозирана и от двама ни изобретателност и бликащо, ала от сърце, красноречие. Не бих използвал думи като “циция”, защото някак си не приляга на ситуацията. А за “скъперник” даже не съм и помислял! В останалите случаи ни трябват много малко. А пък и останалите случаи са още по - малко. В отговор на усмивката му, надлежно концентрирана върху несретната ми особа, свеждам очета, не мога да се сдържа и се усмихвам доволно. Познаваме се от 15 години и знаем какво означава това. В случая, – нищо определено на пръв поглед, но знаейки го, се хилим още повече.
- Трай, - казва той полусериозно, полуусмихнато и ме поглежда право в кладенчетата, струящи бездъние.
- Почакай Пола да тръгне на работа! – Потрай малко! - пръстите му зашарват по масата, сякаш търсят нещо, каквото и да било, та дори и чаша .

Оглеждам се наоколо. В стаята, потънала в кротко очакване и неопределим, но сякаш мирис на мухъл, на пръв поглед няма друг и аз се досещам, че думите му са отправени към мен. Зачаквам.



Добре де! Мълчаливец, като мен не бърза за никъде, от дни не съм излизал и това ми е първото съзиране на бял свят, ако не броим ежедневните разходки до парка, тъй като броенето обикновенно се прави наесен и то най-сериозно. Тогава пилците се подреждат ката ден на небето в специални, подбройни фигури и броенето е естественно и абсолютно неизбежно. А и резултатите от броенето също, точно като гаргарата, която си правят със очакванията!

Но не обичам, тоест не издържам да седя дълго на едно място и явно съм разсеял Стоян от несложните му мисли. Не случайно, дядо ми по баща ме наричаше Търтонкьо. Какво ли е имал в пред вид? Бог да го прости стареца, пречех му да спи, с постоянното си обръщане в леглото, през дългите зимни нощи.

- Ще излезе към 6, - допълва той, с думи, пропити с явна надежда, посяга към цигарите и защраква, защраква, защраква, древната, древна, метална запалка, – “ масивен месинг” – която, - кой би могъл да знае как, но все още припалва понякога. Това наистина е чудо, - древният отрошляк поема дъх, закашля се и се възпламенява. Само себе си. Дъх на неприкрит възторг от възобновеният живот се носи остро наоколо. Стаенча поднася пламъчето, спирайки с длан течението понадигащо килима, запалва папиросът, дръпва, гледайки ме триумфално право в очите и издишва към мен, знаейки много добре, че няма да ми е приятно по някакъв начин, – поне колкото е необходимо, за да издържам на приличието! Аз и не го правя. Кашлям. Кашлям си. Не пуша, но не защото съм някакъв въздържател, или нещо преподобно – не, просто не мога да гълтам дима. Ситуацията наподобява пъхнато в нечия уста дуло на карабина. Кой би искал да поеме от такъв директен упор? Ако можех, със сигурност щях да съм върл, страстен пушач, но не мога! Нещо или някой, ми прави голяма услуга. Стаенча, с явно наслаждение ме гледа как се давя и настроението му видимо се покачва до 451 по Фаренхайт. Той самият ги е спирал на няколко пъти и е много доволен от себе си. Може го и това си е!
Седим и … пушим мълчаливо. Той, – активно аз, – пасивно! Чакаме! Активно! В другата стая Пола се приготвя за работа. През затворената врата се чува бученето на телевизора, – някаква музикална програма набива ли, набива клинци в мозъците ни, а ние търпим непрекъснато и последователно, завъртайки от време на време глави за по–добри попадения. От време навреме, се чува приглушен звън на гедоре и доста интелигентно сподавени ругатни по адрес на някаква непалеща метла. Еееееххх......, а помните ли, какви бяха метлите едно време.......?

И двамата знаем, че на горният етаж ни чака литър и половина домашно червено и това ни кара да сме още по – задружни, в малката си тайна, тъй като то пък не знае, че го чакаме.

Пола е приятелката на Стоян - за момента поне, която органически не понасям, непрекъснато, поради вродената `и склонност към манипулация и тайнственни занимания с авиомоделизъм. Ремонта на метли е друга тема, а пък и те не се поддават на манипулации! Още на времето в казармата, Васил Ников, – мой стар войник, ме беше предупредил за несвойственността на жените с дебели глезени. Прав излезе, – не стават! По – често сядат, но това е друго. Е, вярно е, че има изключения, но Пола определено не изключваше себе си от каквото и да било, поне, доколкото не можеше! Би ли могъл да се изключиш от нещо, на което не принадлежиш? Помня момента, когато си прибрах уредбата от Стоян: напрежението от явната дисхармония на ситуацията вибрираше и отекваше от стените под най различни ъгли и цветови нюанси и точно в този искренно назрял момент Пола най - сериозно заяви Стаеню, според мен изключително съдбоносно, че не би искала ТЯ да става причина, той да се разделя с приятелите си! – и не стана! Аз, обаче станах и се изнесох. Навън се смях дълго. Какво ли наистина искаше да помисли тя? А беше ли си оставила избор изобщо, робувайки на желанието си да надделее?

Както винаги, Стоян си е загубил гребена по време на безрезултатното му търсене, а косата му е останала в естественото си, избухнало състояние, поднесено на консуматора, който и да е той на разтърсващата гледка, в което всеки косъм твърдо и непоколебимо отстоява мнението си. Неговият завиден “хеър – стайл”, се постига по особен, специален начин. Косата се навлажнява невнимателно и след това още по-така се разтрива с хавлия. Ефектът е наистина впечатляващ и поразителен, защото косата му е дълга и невъзможна. Кръвта просто нахлува в ръцете му в резултат на неистовият масаж. В комбинация с бляскащият, със или без наличие на жена поглед и същата тази немирност, се получава типичният за него рокаджийски вид. Мухите, между зъбите, обаче, никога не са го вълнували, а пък самият той е достатъчен надпис на себе си! Добавяйки вродена мъдрост, природата, или който и да е, е създала съвсем не на шега особенното чувство за хумор или съвсем стабилно състояние, наречено Стоян. Това същото състояние, смуче дълбоко от цигарата и издишвайки, с отметната назад глава ме пита провлечено, фиксирайки ме през замрежените клепачи и облачета немирен, разстилащ се на талази дим.

- Ееее, как си бре, педерастино?
Пак се оглеждам и не знам защо, но отново не забелязвам друг в сгушената, проветрива стаичка. Звуците са нарочно ясно разчленени, за да създадат впечатление за искрен интерес, който всъщност си е съвсем на мястото, сред толкова многото ментета по широкият свят! Осъзнавам, че дори и този път интереса е насочен към мен. Съвсем не между другото, а направо, наша стара практика е нарочно да не сме учтиви, по примера на дипломатично благовъзпитаните особи, за да се тестваме един друг. (Животът е едно безкрайно изпитание, дори когато го живееш най - безотговорно, както и се опитваме). Очите му са присвито – скрито изучаващи, нещо си, не знам какво си, а пък къде – нямам си представа. Не забелязвам това, а и не го разбирам, но Изворът на безкрайното спокойствие, бълбукащ срещу Стоян, изромолява леко и безотговорно.

- А ти как си бре, маймуно?
Шпагите са кръстосани, звънят на метал е благоприличен и милосърден засега.

Години по-късно, обръщението ”мамун”, така невнимателно внедрено от Стоян, завоюва стабилно и приоритетно място в езика и бита на работниците от известна столична фирма, занимаваща се със превръщането на физическа и психическа, във финансова енергия, даряваща ни със така цененият насъщен.

Сещам се за един от любимците на Стоян, – таралежчето наречено Иван! Ваньо беше малък и смешен муцунест бодливко, събиращ се на дланта на едната ръка, – горе долу, голям колкото България. Ако не вярвате, качете се на прохода Троян - Кърнаре и се огледайте! При туровете за овации, които Стойо извършваше по улиците на София, Ваньо неизменно предизвикваше букети от топли чувства, от страна на жени, деца и момичета, излегнал се кротко по гръб, преметнал крак върху крак, в дланта на съ - временният си стопанин. Нерядко, дори възрастни и съвсем сериозни господа, стопляха студенината в погледа си, – за секунда само, но достатъчна, може би, за да им припомни нещо, – но......, какво беше това, какво става, имаше нещо, а – ха, нещо такова май беше......., – и аха, аха да се сетят, но присъщата им студенина отново скриваше завинаги, пробилата топлинка.

Та, с въпроса си нямах пред вид нито Иван, нито обикновенната, редова маймуна, почесваща замислено, опуленото обиталище на интелектуалният си завършек, а един рядък и късокосмест вид човекоподобни, нямащи каквото и да било общо с моя приятел, освен променливият блясък в очите, реагиращ не само на повишено осмотично налягане!

Толкова. Не сме се виждали от доста време, зоологията определено не ни вълнува, за момента и по таз, а и други причини, радостта ни от срещата не се нуждае от приказки. Дори и от истински такива, разказвани от бабинки по миндери и седенки. Тя и от вино не се нуждае, ала ние нали сме си пощеливи и ценители, а пък и във виното е истината, според древните актьори, та неуморно бдим! Непреклонно! Обменяме си общи лафове, мотаем се, един вид, по отчайващо безуспешен начин, но и двамата мислим за друго. Отгоре, (не по клоните, а по стълбите), слиза племенника му, - Ники и започва да ни облива с не безинтересни, но пък за сметка на това, безкрайни, детски истории. Конструкция на пиленце, също такъв гласец, който е почти изключено да ти омръзне преди третия час. Интензитета му е невероятен, – стотици и стотици думици, само в една нищо и никаква, мъничка и все пак крайна минутка. Гласчето му, е по детски тъничко и от време на време ни писва, но пък така хубаво убиваме времето. Убийци!

Ники, - казвам му, - Хайде, сега ще ти засека половин час непрекъснато говорене, искаш ли? – питам го, а той учудено и замислено ме поглежда, явно зает с класифицирането ми, като очевидно позачезващ вид.
Ама, защо? – не се замисля много и окончателно ме забожда в хербария, – раздел кихавици.
Добре де! – и настъпва педала.
Стоеня се нахилва, раздипляйки вродената си, но рядко използвана мъдрост, на едри и воднисти талази, млъкваме с уважение, ушетата ни ловят вятъра, но чудно, Ники забавя темпото още на третата минута. След още няколко завоя се разсейва окончателно, навигатора заспива и съвсем започва да търкаля някакви същественни дреболии по масата. Настроението му ни най – малко не се е променило, но някак си не е същото.
- Хайде бе, Ники, давай, - подканяме го ние, но той се подхилва, клатейки се върху стола, сякаш за да отхвърли безсъвестните обвинения и колкото и необичайно да се чувства, мълчи, без да се изпълва с угризения, а и с каквото и да било.

Какво става, защо не говориш? - питам аз, извивайки деликатно върха на мустака си, предизвиквайки го да извие тънкото си гласче. Всеки с атрибутите си!
Ааааа, не ми се говори вече. – замълчава и продължава да си играе с нещо МНОГО важно. Търкалянето на небивалици остава в безвъзвратно оттеглилото се детство, освобождавайки място на многото бъдещи вероятностни.

Разсейва се, пилето златно и не ни брои за нищо, (право си е детето, а все още е такова) – за негов късмет, но ние, продължавайки обединеното си съществуване около общата, наситена с настроение, цвят и истина, заветна цел, седим, чакаме, а времето скъпоценно изтича между собственните си пръсти. И то не бърза като нас, както би го правело, ако съществуваше. Знам ли? Не съм го виждал никога, освен оповестено върху циферблата на онзи уред, който с неуместните си твърдения продължава да потвърждава екзистенциалността на закъсненията. Въпреки, че това си е напълно негова работа, нас не ни засяга и ние не се и опитваме да му пречим. Ето, нагласената с пола и нещо отгоре Пола, внимателно гримирана, рита, припалва и излита, бащата на Ники донася виното, отказва да пие с благи грешници като нас и прибира детето на сигурно и съвсем почтенно място.

Истина е, че моментите на хармония са много сродни. И още по-редки! Като тишината, между капките! Настъпилият е точно такъв - сам по себе си пълен с равновесие, деликатност и лека привършеност. – Маса, тишина и вино. Компанията на приятел в такъв момент е истински дар отгоре, а цъкането на стенен часовник – задължителен атрибут – как иначе бихме забелязали тишината, докато капките се стичат покрай ушите ни. Стискайки зъби, търпим, тихичко скимтейки, липсата на самотното тракане, ушите ни помръдват от непосилното напрежение да дочуем каквото и да било, а лицата ни се сгърчени от прииждащите спомени за празни, тракащи, самотни стаи.

Хеър – стайлът щръква доловимо под напора на кръвта, притежателят му протяга гальовно ръка и отваря бутилката още по-внимателно. Налива в чашите. Чува се пресен, олюляващ се къл-къл, следва звън и червеното се стича в гърлата. Нищо не може да се сравни със първата, а пък и със втората глътка и докато не развалим нещо с думи го разлистваме опипом с мисли, тишината оздравява от болното си очакване, отдавна отминали пиршества скачат с трясък, катурват маси и вдигат неоправдано буйни и поучителни - и оръжия и наздравици.

Този, който е правил виното е бил майстор. Той все още е! Жив и див! Дъхът на пясъчник, вятър и ароматът на слънце пронизват телата ни, сурваме се по южния склон, раздирайки зарасналите рани и всеки от нас се връща назад, към себе си. Аз съм на моя слънчев баир и то не за части от секундата. Вдишвам заобикалящият безкрай и ми е непривично и чуждо да се върна обратно. Оглеждам се, правя няколко крачки (около осем, но вдясно), наоколо и осъзнавам, както първият път, колко ми липсва всичко това. Това е моето място, тук на тази земя. Оглеждам се наоколо и с тъга се прибирам обратно. Стаенча ме поглежда, а очите му струят нещо покъртително и неуловимо. Не знам нито къде не го е уловил, нито колко го е покъртило, но е било вярно място. Червеното все още се стича по гърлата, това е само първата глътка, която е и също толкова невинно - самотна. Ръцете държат чашите, все още във въздуха, духовете пъплят към местата си, все още в недоумение, а ние постепенно осъзнаваме колко много ни е липсвало това през изтеклите месеци, все още като сълзици. Самотата не е за всеки! Най - вече за самотните!

Преди много години Митко, мой ученик по китара ме заведе при негов приятел – също китарист. Аз водех курс по класическа китара, а Стоян още тогава здраво беше захапал рока. Беше докарал и прическата, но и завидно усещане за ритъм, което ми липсваше напълно по това време. По - скоро, не, че ми липсваше – нямах го и изобщо не ме вълнуваше. И сега го нямам, но това са си болки на растежа, - както казвам понякога и то за това, което расте, особенно пък, ако не старее. През изминалите години спомена за тогавашното свирене ме преследваше винаги, когато хванех изкъсо китарата. Е, всеки от нас е дошъл на тази земя по различна причина. Моята явно не беше музиката, но тогава още не го знаех. Много ми тежеше, но и това мина, най-накрая. Whatever, китарата е далеч от мен и пръстите ми са свободни за други неща. Още по - хубави!

ИИИИИИИ..... `бааах му майката, - страхотия, - изтръгва се от устните ми, за ужас на всички недовъзпитани и самите те отпиват вече, ама истинска глътка. Наистина, понякога не мога да се издържам сам! Майстора си личи със всяка молекула, вливаща се в изсушените ни от ментета тела. Слънцето на Елисейна ни огрява и заедно със Металика, която слушам сега, кара спомена за този момент да звъни в сърцето ми. Ах, таз` душа – камбанария! Както казва Чурулик – Нека силата да беше с нас тогава. Беше, я! Чурулик умее да всява добро настроение в околните.

Стоян пали нова цигара, избягвайки втората употреба, гледа през разстилащият се дим, разлагайки го на спомени, постепенно налива отново и потъва в съзерцание на палава хлебарка, която с прикляквания и прибежки, се опитва да мине незабелязана през бойното поле. Минава време, тя не минава, чашите се пълнят пак и информацията за това и онова, за този и онзи прелита между нас, с леко припърхване. Никой не засяга основният въпрос, които танцува по езиците ни старинен испански танц и дразни вкусови рецептори и съвсем беззащитни лигавици с потропването на беззъби кастанети. Аз съм взел решение, стискам го здраво в ръка, мълча, но с напредъка на чашите ситуацията се променя. Нещо недоловимо се прокрадва, възприятията се раздвижват, погледите размиват фокуса на така успешно задържащите се образи, движенията се забавят, а мислите текат без вялото и уморено дирижиране на ежедневието. Силата се мотае наоколо, използвайки съвсем променливи константи, но не взима определена форма. Безформена `и работатата. Предполагам, изчаква да размекнем обложките. От само себе си, разговора поема посока към уникалната уредба за китара и глас, която стои съвсем неподвижно в един заложен магазин.

Преди доста време сънувах. В цялата живост на нередактиран, цветен триизмерен сън, Стоян, опрял глава на рамото ми, ме поглежда. В силните му иначе очи, виждам чиста, безкрайна тъга. Казва ми, почти плачейки:
- Никой не иска да дойде на сватбата ми. – Как ще дойде, като сватба нямаше?
Това беше. Не стана дума за покани и т. н. Сияйната тъга на този сън няма да ме остави никога. И аз нея! Знам, че тогава сънувах душата на Стоян.

- Братчед, - казвам му – Ако до нова година не се продаде, ще ти я дам. Ако не се продаде до тогава, май въобще няма да се продаде.
Съобщил съм му решението си, той реагира спокойно с думите:
Абе знам, че има Господ и тази уредба ще е моя.
Да, казвам, - Има Господ и тя ще се продаде.
Вдигаме наздраве за Господа, Той надали изобщо ни чува, но ние сме чисти. Все още!
Знам, че ти беше гадно, като си я взех, но имам нужда от пари, бартчед. Трябва ми оборудване за работа.
Наситено мълчание пълни кухничката, насища се още малко и тогава Стоян става от стола, мятайки в движение към мен:
Ташаците ми откъсна, копеле гадно, като си я взе – и отпрашва към другата стая, вдигайки премерено висок прах зад себе си.
Усещам как във мене нещо се преобръща, пластове от енергия се раздвижват, силата идва на място, дръпва сериозна глътка и след кратко обсъждане със себе си променя решението. През това време Стоян е седнал отново и смуче жадно пустата цигара. Аз или силата, става, заобикаля масата, прегръща Стаеня, отмества хеър – стайла, целува го по слепоочието и изрича:
Твоя е. Имаш я! – имахме пред вид уредбата, не Пола!
Сяда, вдига чашата и отпива. Сила, `ко да я пра`йш? Пие и се!
След три дни уредбата беше в Стоян.
Оттича се по дрехите ни
звезден блясък.........."

[G.Petkov]

Баси,

Люси - дай на държавата едно кило сафрид,
Да миряса Мартин, бре !

Много се е загрижил за фиска ,дейба !
То, у Перник са известни с високата финансова дисциплина и масовото издаване на касови бележки !

Само да не ти поискат "четири тона по специална рецепта за специален човек",
Че тогава ще връзваш чепарета до края на живота си !

[lusienn]

ДГД.

[Martin Mihailov]

Жоре за какви четри тона говориш нещо неможах да сванем

[Красимир Атанасов]

Кат отваряте дума за правилата на форума,ами спазвайте ги поне,да го ева.

Цяла страница изтъркалях,затуЙ са цитатите!

[G.Petkov]

Не на теб пиша, бре Мартине!
Съветвам Люси да внимава !

А ти, ако беше следил внимателно парламентарния живот на Републиката,
Щеше да си по-схватлив !



Мориш ли костурите на скалите, бре ?
Или и ти ходиш за пъстърви ?