Най-опасните змии у нас !!!

[mitiogt]

Наскоро имаше тема за змиите , беше пусната от колега , който го беше страх и питаше за съвет , но не я откривам . Ето едно полезно видео за всички , които се страхуват от тия сладури :
http://vbox7.com/play:9a806a88d7

[pacho109]

Те са си при нас- вкъщи

[czd]

По принцип като знам къде съм се завирал по джапанки и къси гащи и какви случки съм имал ,малко ме сдуха това клипче ,макар че съм голям любител на змиите, ама като се познавам хвана ли спининга в ръка и има ли още някой с мене ставам пак безсмъртен
пп. Само да вметна ,че това дето го показаха като следи от отровна змия след ухапване не е точно така ,ако те ухапе вдлъбнаточелият смок (змия гущерница) не остават само 2 дупки плюс това доста паяци оставят подобни следи ,дори веднъж имах съмнение ,че съм ухапан след като ми се беше понадул крака и ясно се отличаваха две дупки в областта на глезена ,ма явно е бил някой паяк

[Dimy]

Оня ден , колегата на баща ми вика , във вторник под бюрото ти убих една змия , беше малка. А иначе в другия край при дърводелския цех редовно засичам водни змий от тея с жълтото.
Малка поправка на колегана за Вдлъбнаточел смок , не може да те ухапе с отровните зъби , че са му доста назад .
Мен лично си ме е шубе , макар да съм претръпнал с водните , но видя ли зиг заг на гърба бягам бързо

При шубраците мачетето ми седи на колана

според чичо Гугъл най отровна е Аспидата / каменарка/ , след това усойницата и накрая , пепелянката , макар смъртните случай от пепелянка да са най много

[czd]

Много зависи коя част от тялото захапе смока ,по принцип това ,че отровните зъби са по назад е свързано с това ,че ядат дребни животинки като мишки тъй ,че са потенциално опасни за пръсти и други органи,които могат да попаднат в устата им ,макар че ако не получиш алергичен шок едва ли ще имаш проблем поне с този смок

[Dimy]

http://offroad-bulgaria.com/showthread. ... 149&page=1
айде четете хората са си го написали

и нали знаете трай бабо да не те среща мечка

[Павел Иванов]

И ся къф е извода ?

- Колкото и да сте на зор , не давайте на Вдлъбнаточелият смок нищо за смучене от по себе си


пп - Dimy , ползвай по-рядко й , в повечето думи е просто и а когато са в мн.ч. във всички думи

[Linderman]

Някой ял ли е змия? Ако може да сподели как се бели и приготвя ... питам защото некви слухове се носят, че оцеляващи люде по света и у нас редовно закусвали печени смоци на скара ...

[INCUBUS]

Ял съм,ама нямам спомен как се бели и приготвя-в смисъл,че тогава живеех като малко момче в едно екзотично градче над р.Арда -Маджарово.Там змии да видиш Вечер,като се понапиеха миньорите от "Горубсо"-9-то УМП "Маджарово",печаха зад триетажните блокчета в жаравата от открити огньове най-различни гадини:змии,жабешки бутове,костенурки,риби и още кой знае какво На нас,децата-кибици всичко това ни се струваше невероятно вкусно.А сега сериозно по темата - в България,за наше щастие,на практика няма опасни змии!Ходете за риба спокойно,много по-опасно е шофирането,препиването и невнимателното боравене с банки

[malkoto ribe]

Някой ял ли е змия? Ако може да сподели как се бели и приготвя ... питам защото некви слухове се носят, че оцеляващи люде по света и у нас редовно закусвали печени смоци на скара ...

В периода 1986-1988г. служих на границата в М. Търново и сигурно съм изял общо 20-30 метра смоци.
Стават на скара пържени като риба, абе общо взето можеш да си развихриш фантазията.
Самото дране е като детска игра. Режеш "кратунката" сцепваш 10-15 см. от кожата хващаш мръвката с една ръка а с другата кожата, дърпаш и се свлича като чорап от мръсен крак.
Като стигне дупето спира да се свлича от там на татък става малко по трудно ама става.
Режеш на басамаци измиваш и си ти.
Видя ли сега какво направи?
Ей сега колегите любители на змииките ма изядоха.

[barutchiata ©]

Аспидата (Vipera aspis), наричана също каменарка, е вид змия от семейство Отровници (Viperidae), разпространена в Западна и Южна Европа.

Обикновено аспидата достига дължина 60-65 cm, в редки случаи до 85 cm. Мъжките са по-дълги, но по-тънки от женските. Опашката е много къса - 1/7 до 1/9 от общата дължина при женските и 1/6 до 1/8 при мъжките. Главата е широка, заострена отпред и ясно отличима от врата. Върхът на муцуната е леко, но отчетливо, повдигнат нагоре. Гръбните шарки варират силно, но много рядко имат ясната зигзагообразна форма, характерна за усойницата (Vipera berus).

Аспидата е разпространена в Североизточна Испания, по-голямата част от Франция, най-югозападните части на Германия, Западна Швейцария и Италия, включително Сицилия.

В България са открити само два екземпляра, при това в началото на 20 век. Единият е от района на Харманли и е уловен през 1933. Другият е намерен в колекцията на Катедрата по зоология на Софийския университет „Свети Климент Охридски“ без подробности за мястото или годината на улавянето му. Освен тези два екземпляра, на Балканите са намирани и един край Сараево и един край Рипан, южно от Белград. Откриването на аспиди толкова далеч от основния им ареал, както и наблюдения на процеса в Словения, показват, че тя е изтласкана от Балканския полуостров от разпространението на пепелянката (Vipera ammodytes)

Аспидата предпочита слънчеви местности със сравнително сухи почви. Най-често се среща по каменисти склонове, но понякога се намира и в равнините. Храни се главно с гризачи и гущери. Ражда по 4 до 8 малки с цвета на възрастните.

Отровата на аспидата е по-силна от тази на пепелянката, но по-слаба, отколкото при усойницата. Въпреки това ухапването е болезнено, а според Щемлер 4% от случаите, в които не е получена медицинска помощ, са фатални.




Материалите са взети от УикипедиЯ http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%90%D1% ... 0%B4%D0%B0

[barutchiata ©]

УСОЙНИЦА

Описание

Усойницата има сравнително дебело тяло, като възрастните достигат средна дължина 55 cm. Максималната дължина варира според региона, като в Швеция са регистрирани най-големите екземпляри с дължина 104 cm. Главата е едра и добре изявена, почти плоска и вертикална отстрани, с очертан ръб на муцуната.

Цветът на усойницата варира значително - от много светли екземпляри с малки непълни тъмни гръбни петна до меланистични индивиди, които са изцяло тъмни без видими шарки по гърба. В повечето случаи основният цвят е сив до кафеникаво-сив, с характерни тъмни ромбовидни петна или зигзагообразна ивица по гърба. На главата обикновено има тъмно петно с V-образна или X-образна форма. Тъмна линия преминава отстрани от окото до врата и продължава по тялото като поредица от петна.
Разпространение и местообитания

Усойницата е разпространена в обширна област в Северна Евразия. На запад достига до Великобритания и Северозападна и Централна Франция, на север - до Полярния кръг, а на Скандинавския полуостров - и отвъд него. На изток е разпространена до Северна Корея, руското крайбрежие на Тихия океан и остров Сахалин. Южната граница на ареала преминава през Централна Франция, Северна Италия, Северна Гърция, Югоизточна България, Централна Украйна, района на Волгоград, Южен Урал, Северен Китай, Северна Монголия.

На Балканския полуостров усойницата е глациален реликт и се среща в изолирани области, главно в планините до надморска височина 2700 m (при връх Мусала), макар че до началото на 20 век е регистрирана и в някои стари влажни гори в равнините. В България е установена в Стара планина (от района на Чупрене до Карнобатската планина), Витоша, Рила, Пирин, Осоговската планина, високите части на Родопите, Същинска Средна гора и Люлин, като са регистрирани представители на два подвида - V. b. berus и V. b. bosniensis. В Северен Пирин, Средна и Източна Стара планина и някои части на Родопите се среща напълно черна меланистична форма.

Усойницата се среща в разнообразни местности - сипеи, каменисти склонове, по краищата на горите и други, както и във влажни местности, като мочурища и край потоци, езера и вирове. В южната част на ареала може да бъде открита във влажни места в низините или на голяма надморска височина. В Унгария и Русия се придължа към лесостепната зона и избягва откритата степ, където е разпространена степната усойница (Vipera ursinii).
Поведение и хранене

Усойницата е активна главно през деня, особено в северната част на ареала. Движи се предимно по земята, макар че са наблюдавани случаи, в които се катери по стръмни склонове или в ниски храсти, за да се припича или търси храна.

Като цяло усойницата не е агресивен вид, а е по-скоро страхлива и хапе, само когато е застрашена. В много случаи ухапванията са след настъпване на змията. Тя обикновено се укрива при признаци на опасност, но когато те изчезнат се връща, често на същото място. Когато е заплашена, предната част на тялото се извива в S-образна форма, подготвяйки се за нападение. Понякога усойниците показват присъствието си със силно и постоянно съскане, като често такива индивиди се оказват бременни женски.

Усойницата е приспособен към студа вид, който прекарва зимата в зимен сън. Във Великобритания зимният сън на мъжките и женските продължава съответно около 150 и 180 дни, а в Северна Швеция - 8-9 месеца. Там в меки зимни дни те излизат на повърхността, за да се припичат, като често дори се придвижват през снега. Въпреки това около 15% от възрастните и 30-40% от младите екземпляри умират през зимата.

Основната храна на усойницата са дребни бозайници, като мишки, полевки и земеровки, както и гущери. Понякога улавя слепоци и дори къртици, както и земноводни - жаби, тритони и дъждовници. Наблюдавани са случаи, в които яде птици и яйцата им, като се изкачва по храстите до гнездата.Малките се хранят с дребни бозайници, малки гущери и жаби, както и насекоми, червеи и паяци. След като достигнат дължина около 30 cm диетата им започва да прилича на тази на възрастните.
Размножаване

В южната част на ареала копулацията се наблюдава в края на април, а на север - в средата на май. Отделни случаи са наблюдавани през юни и дори през октомври, но за тях не е известно дали са довели до раждане на малки. Женските често раждат веднъж на две години, а при хладно и късо лято - веднъж на три години.

Мъжките откриват женските, следвайки миризмата им, като понякога изминават стотици метри на ден. Двойките остават заедно 1-2 дни след копулацията, като мъжките прогонват евентуални съперници. Тези сблъсъци се изчерпват с демонстрация на сила, като няма известни случаи на ухапвания.

Женските обикновено раждат от 3 до 20 малки през август-септември, но понякога също през юли или началото на октомври. Малките се раждат обвити в прозрачна мембрана, от която трябва да се освободят сами, като понякога те правят това още докато са вътре в женската. Новородените са дълги 14-23 cm, средно 17 cm. Те се раждат с напълно функциониращ отровен апарат. Един или два дни по-късно за първи път сменят кожата си. Женските изглежда не проявяват особен интерес към малките си, но те често остават около тях няколко дни след раждането.
Отрова

Ухапванията от усойници на хора и домашни животни са относително чести. В Швеция има около 1300 такива случая годишно, като при 12% от тях е била необходима хоспитализация.[1] Отровата на усойницата е силно токсична, но поради факта, че инжектира твърде малко количество от нея (10-18 mg при екземпляри с дължина 48-62 cm), ухапването рядко е смъртоносно. От 1876 са регистрирани 14 смъртни случая, последният на петгодишно дете през 1975.

Локалните симптоми при ухапване включват незабавна и силна болка, последвана след няколко минути (в някои случаи до половин час) от подуване и изтръпване. След няколко часа болката може да се разпространи, заедно с повишена чувствителност. Могат да се появят червеникави петна и целият крайник да се подуе до 24 часа. Подуването може да се разпространи по торса, а при деца - по цялото тяло.

Системните симптоми, вследствие на анафилактика, могат да бъдат тежки. Могат да се проявят до 5 минути след ухапването или да се забавят с часове. Те включват гадене и повръщане, коремни колики и диария, инконтиненция, потене, треска, тахикардия, световъртеж, загуба на съзнание и други. Ако не се третират, тези симптоми могат да се задържат до 48 часа. В тежки случаи може да настъпи сърдечна недостатъчност.

Съществуват поне осем различни противоотрови срещу ухапване от усойница.





Материалите са взети от УикипедиЯ http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A3%D1% ... 1%86%D0%B0

[barutchiata ©]

ПЕПЕЛЯНКА

Описание

Пепелянката достига дължина до 50-70 cm, изключително рядко над 100 cm. Максималната дължина на женските е по-малка, отколкото на мъжките, макар че средният им размер е по-голям. Максималният размер зависи и от подвида, като северните форми са по-едри от южните.

Главата е с триъгълна форма и е покрита с малки неравномерно разположени люспи. На върха на предносните щитчета има специфичен израстък („рогче“), по което много лесно се разпознава. То се състои от 9-17 люспи, подредени в 2, рядко 3 или 4, напречни реда.Рогчето достига дължина около 5 mm и е меко и гъвкаво. При южните подвидове то стои изправено, докато при V. a. ammodytes е наклонено напред. Макар и много рядко, се срещат и безроги пепелянки. Опашката е много къса и завършва рязко.

На цвят е бежово- до светлокафява („пепелява“, откъдето идва името ѝ) с тъмна зигзаговидна ивица по гърба. Езикът обикновено е черен, а ирисът - със златист или медночервеникав цвят. Мъжките имат специфично петно или V-образен белег в задната част на главата, което често се свързва с ивицата на гърба. Женските са с подобен цвят, но с по-слабо контрастни шарки, като обикновено при тях липсва V-образният белег.

Разпространение и местообитания

Пепелянката е разпространена в Североизточна Италия, Западна Унгария, Южна Словакия, Балканския полуостров, югозападните части на Карпатите, Турция, Грузия и Сирия.Някои източници включват в ареала ѝ и Южна Австрия.

Пепелянката се среща в цяла България до 1450 m надморска височина. Изключение правят някои високи полета в западната част на страната, макар,че присъства по съседните планински склонове. Разпространени са два подвида - V. a. ammodytes в Северозападна България и V. a. meridionalis в останалата част на страната. Първият е с оранжево оцветяване на долната повърхност на върха на опашката, а вторият - със светлозелено до жълтеникаво-зелено. Последните изследвания показват, че в България не се среща подвидът V. a. montadonii, за който по-рано се е смятало, че също обитава територията на страната.

Пепелянката предпочита открити, каменисти, припечни места, обрасли с висока тревиста растителност, папрати, храсталаци и обикновено с достатъчно подземни дупки за укрития.

Поведение

Пепелянката е активна предимно през деня, в низините и при топло време - също и нощем. Храни се главно с дребни бозайници и птици, по-младите екземпляри - с гущери. Понякога яде и змии, включително други пепелянки. Прекарва 2 до 6 месеца в зимен сън.

Пепелянката е като цяло летаргична и не особено агресивна, като рядко хапе без значително дразнение (неволно настъпване, опит за улавяне). Когато е изненадана, може да реагира по различни начини - да остане неподвижна, да изсъска и да избяга или незабавно да се опита да хапе.
Пепелянката не снася яйца, а е яйцеживораждаща.Копулация се наблюдава между април и началото на юни, а малките се раждат през август-октомври. Те са от 1 до 12, най-често 4-8 на брой, като при раждането дължината им е 14-24 cm.

Отрова

В миналото, когато много хора са ходели боси, смъртните случаи след ухапване са били относително чести. Българската популация на пепелянката се смята за не особено отровна. Отстъпва вероятно единствено на усойницата по токсичност, но обикновено инжектира по-голямо количество отрова. Дори без противоотрова обаче симптомите обикновено не са тежки и отшумяват за ден-два, може да представлява опасност за деца или възрастни с влошено здраве.

Отровата на пепелянките е сравнително токсична, но се променя с времето и при различните популации.Тя има както протеолитични, така и невротоксични компоненти, като съдържа и хемотоксини с кръвосъсирващи свойства, подобни и също толкова силни, колкото тези в отровата на гърмящите змии. Симптомите при ухапване могат да настъпят незабавно - болка, подуване и обезцветяване, понякога замайване и изтръпване. Хората, както и мишките и птиците, реагират бързо на отровата на пепелянката. Гущерите са по-слабо засегнати, а земноводните дори могат да оцелеят след ухапване. Някои змии, като медянките и водните змии, изглежда са нечувствителни към нея.

Отровата на пепелянката се използва за производството на противоотрова за ухапвания от други европейски отровни змии, като тя се отглежда за тази цел.



Материалите са взети от УикипедиЯ http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9F%D0% ... 0%BA%D0%B0

[barutchiata ©]

Вдлъбнаточел смок

Вдлъбнаточелият смок (Malpolon monspessulanus) е вид сравнително едра змия от семейство Смокообразни (Colubridae). Достига до 2 m дължина, а най-големият екземпляр, намиран в България е дълъг 157 cm. Окраската на гърба варира от тъмно- до светлосива, а младите индивиди са пъстри. Нарича се вдлъбнаточел поради факта, че надочните му щитчета са изпъкнали.

Вдлъбнаточелият смок е много пъргава змия, която в случай на опасност бърза да се скрие. При невъзможност да избяга, обаче, е агресивен, яростно съска и хапе, като заема отбранителна поза, понякога издигайки предната част на тялото си, подобно на кобрите. Отровните му зъби са разположени на задния край на горната челюст, като сведенията за това, дали е опасен за човека, са противоречиви.

Разпространение и местообитание

Вдлъбнаточелият смок е разпространен в Южна Европа (Пиренейския полуостров, Южна Франция, Северозападна Италия, западната и южната част на Балканския полуостров), района на Кавказ, Западен Иран, Северен Ирак, Турция, източното крайбрежие на Средиземно и Червено море и в Северна Африка. В България се среща по долината на река Струма на юг от град Симитли, в Източните Родопи, около Хасково, Харманли и Свиленград, по Черноморието южно от Бургас и в Странджа.

Живее по припечни склонове, обрасли с храсталаци и ниски дървета. Особено предпочита каменисти и скалисти места с много възможности за укрития.

Начин на живот, хранене и размножаване
Вдлъбнаточел смок (Malpolon monspessulanus)

Храни се предимно с гущери, поради което в някои краища на България го наричат змия-гущерница. В менюто му влизат също и гризачи, дори змии, включително други вдлъбнаточели смокове и пепелянки.

Женската снася през април-май 5-10 яйца (понякога повече), от които след около 60 дни се излюпват малките.

Природозащитен статус

В България е защитен от Закона за биологичното разнообразие, а също и по силата на приложение III на Бернската конвенция.

[barutchiata ©]

Степната усойница
Степната усойница (Vipera ursinii), наричана също урсиниева или остромуцунеста усойница, е вид змия от семейство Отровници (Viperidae), срещаща се в степите на Евразия и в отделни изолирани находища в Централна и Южна Европа.

Обикновено степната усойница достига до 55 cm дължина, но са известни и екземпляри с дължина 80 cm.Отличава се от обикновената усойница (Vipera berus) по тясната и вълнообразна гръбна ивица, трапецовидното сечение и по-малката и ниско разположена ноздра.

Основният ареал на степната усойница са степите от Молдова, Южна Украйна и Южна Русия до Северен Казахстан и Северозападен Китай. В Европа се среща в островни находища в Югоизточна Франция, Централна Италия, Австрия, Унгария, Румъния, западната част на Балканския полуостров. В България са намирани общо четири екземпляра - два в платото при Шумен, при село Вердикал, днес част от Банкя, (1927) и при манастира Свети Крал над Княжево (1934). Видът се смята за изчезнал от територията на страната.

Степната усойница се храни главно с гущери, дребни гризачи, едри насекоми, по-рядко с жаби и малки на птици. Ражда по 3 до 16 малки. Въпреки че змията е отровна, няма известни смъртни случаи на хора, в резултат на ухапвания.